Пир за врани

— Поговорете с него за седми път — учтиво го посъветва Церсей. — Числото седем е свято за нашите богове.

— Нейно величество благоволява да се пошегува, разбирам.

Когато се шегувам, се усмихвам. Случайно да ме виждате да се усмихвам? Да чувате смях? Уверявам ви, когато се шегувам, хората се смеят.

— Крал Робърт…

— …е покойник — прекъсна го тя рязко. — Желязната банка ще получи своето злато, когато този бунт бъде потушен.

Той прояви нахалството да й се намръщи.

— Ваше величество…

— Аудиенцията приключи. — Церсей беше изтърпяла достатъчно за един ден. — Сир Мерин, придружете благородния Нохо Димитис до изхода. Сир Озмунд, вие можете да ме придружите до покоите ми. — Гостите й щяха да пристигнат скоро, а трябваше да се окъпе и да се преоблече. Вечерята също обещаваше да е досадно събитие. Тежко бреме беше да управляваш кралство, още повече — седем.

Сир Озмунд Черно котле тръгна до нея по стъпалата, висок и строен в бялото на Кралската гвардия. Щом Церсей се увери, че са съвсем сами, пъхна ръка под мишницата му.

— Как е малкият ви брат?

Сир Озмунд изглеждаше притеснен.

— А… съвсем добре, само…

— Само? — Кралицата вложи сърдита нотка в тона си. — Трябва да призная, търпението ми вече е на изчерпване със скъпия ни Озни. Крайно време беше да обязди онази кобилка. Назначих го за заклет щит на Томен, за да може да прекарва всеки ден в компанията на Марджери. Трябваше вече да е откъснал розата й. Да не би малката кралица да е сляпа за чаровете му?

— С чаровете му всичко е наред. Все пак е Черно котле, нали? С извинение. — Сир Озмунд прокара пръсти през мазната си черна коса. — Проблемът е в нея.

— И защо така? — Кралицата започваше да храни съмнения около сир Озни. Може би някой друг мъж щеше да допадне повече на Марджери. „Аурейн Водите, със сребристата му коса, или някой едър здравеняк като сир Талад“. — Да не би девицата да предпочита някой друг? Лицето на брат ти не й ли харесва?

— А, харесва й. Погалила му белезите преди два дни, както ми се похвали. „Коя жена ви ги е оставила?“, попитала. Озни не е казвал, че са от жена, но тя знаела. Може някой да й е казал. Казва, че винаги го докосвала, докато си говорят. Ще оправи токата на плаща му, ще го погали по черната коса, такива неща. Веднъж го помолила в оръжейната да й покаже как се държи дълъг лък и той я хванал през кръста. Озни й разправя мръсни шегички, а тя се смее и му казва още по-мръсни. Иска го тя, то е ясно, но…

— Но?

— Никога не са сами. Повечето време кралят е с тях, а когато не е, има някой друг. Две от дамите й спят с нея в леглото, сменят се всяка нощ. Другите две й носят закуската и й помагат да се облече. Моли се със септата си, чете с братовчедка си Елинор, пее с братовчедка, си Ала, шие с братовчедка си Мега. Когато не е на лов със соколи с Джана Фосоуей и Мери Крейн, си играе на „влез в замъка ми“ с онова момиченце на Бълвър. Никога не излиза да язди без опашка от четири-пет спътници и поне дузина стражи. А и около нея винаги се въртят мъже, дори в Девичи свод.

— Мъже. — Това беше нещо. Криеше възможности. — И кои мъже по-точно?

Сир Озмунд сви рамене.

— Певци. Луда е по певци, жонгльори и разни такива. Рицари, хлътнали по братовчедките й. Сир Талад бил най-тежкият случай, според Озни. Тоя тъпанар, изглежда, не знае Елинор ли иска, или Ала, но знае, че я иска ужасно. Близнаците Редвин също се навъртат. Лигльото носи цветя и плодове, а Ужаса се е хванал да свири на лютня. Озни ако го слушаш, човек може да извади по-сладък звук с душене на котка. И оня от Летните острови също се мъкне.

— Джалабхар Ксхо? — Церсей изсумтя презрително. — За да й проси злато и мечове, за да си върне отечеството, най-вероятно. — Под всичките си скъпоценни накити и перца Ксхо не беше нищо повече от просяк със знатно потекло. Робърт можеше веднъж завинаги да сложи край на натрапчивите му молби с едно твърдо „Не“, но мисълта за завладяването на Летните острови бе съблазнявала онзи пиян глупак, съпруга й. Несъмнено си беше мечтал за пачаври с кафява кожа, голи под наметалата от птичи пера и с цицки, черни като въглен. Тъй че вместо с „Не“, Робърт винаги беше отвръщал на Ксхо с: „Догодина“, макар че кой знае защо „догодина“ така и не идваше.

— Не бих могъл да кажа дали проси, ваше величество — отвърна сир Озмунд. — Според Озни той ги учел на Летния език. Не Озни, а кралиц… кобилката и братовчедките й.

— Кон, говорещ на Летния език, ще е голяма сензация — каза сухо кралицата. — Кажете на брат си да държи шпорите си добре наточени. Скоро ще намеря някакъв начин да яхне кобилката си, може да разчита на това.

— Ще му кажа, ваше величество. Той гори от нетърпение за тази езда, уверявам ви. Сладко нещо е тази кобилка.

„Аз съм тази, за която гори от нетърпение, глупако — помисли кралицата. — Той иска от Марджери само владението между краката й“. Колкото и да й допадаше Озмунд, понякога й се струваше, че е задръстен като Робърт. „Дано мечът му да е по-бърз от ума му. Може скоро да дойде денят, в който Томен да се нуждае от него“.