Пир за врани

Женските колиби бяха в източната страна на острова, с изглед към широки кални плитчини и далечните води на Рачешкия залив. Тук беше по-студено, отколкото на подветрената страна, и по-диво. Хълмът беше по-стръмен и пътеката лъкатушеше между бурени и трънливи храсти, обрулени от вятъра скали и извити бодливи дървета, вкопчили се в каменистия склон. Старият брат беше взел фенер да осветява пътя им. На един от завоите спря.

— В ясна нощ човек може да види оттук огньовете на Солниците. Ей там, отвъд залива. — Посочи й.

— Нищо няма — отвърна Бриен.

— Останал е само замъкът. Дори и рибарите се махнаха, малцината щастливци, излезли с мрежите, когато дойдоха разбойниците. Гледаха горящите си домове и слушаха писъците и виковете, разнасящи се над залива, без да могат да пристанат — от страх. Когато най-сетне се върнаха на брега, беше само за да погребат приятели и близки. Какво е останало сега за тях в Солниците освен кости и горчиви спомени? Преселиха се в Девиче езеро и други градове. — Махна с фенера и продължиха. — Солниците никога не са били важно пристанище, но все пак от време на време се отбиваха кораби. Точно това искаха разбойниците, някоя галера или гемия, да ги пренесе през Тясното море. След като не дойде нищо, си изляха гнева и отчаянието върху хората в градчето. Чудя се, милейди… какво се надявате да намерите там?

— Едно момиче — отвърна му тя. — Знатна девица, на тринайсет, с красиво лице и кестенява коса.

— Санса Старк. — Изрече името тихо. — Вярвате, че това бедно дете е с Хрътката?

— Дорнецът каза, че е била на път за Речен пад. Тимеон. Беше наемник, от Храбрата дружина, убиец, изнасилвач и лъжец, но не мисля, че ме излъга за това. Каза, че Хрътката я откраднал и я отвел.

— Разбирам. — Пътеката зави и видяха колибите. Старият брат ги беше нарекъл скромни. Такива си бяха. Приличаха на кошери от камък, ниски и кръгли, без прозорци. — Тази — посочи той най-близката, единствената с дим, издигащ се от отвора в средата на покрива й. Бриен трябваше да се наведе при влизането, за да не си удари главата в гредата. Вътре завари пръстен под, сламеник, кожи и одеяла, ведро с вода, стомна сайдер, хляб и сирене, малък огън и две ниски столчета. Старият брат седна на едното и остави фенера на пода. — Може ли да поостана? Чувствам, че трябва да поговорим.

— Ако желаете. — Бриен разкопча колана с меча, метна го на другото столче и седна кръстато на сламеника.

— Вашият дорнец не е излъгал — подхвана Старият брат, — но се боя, че не сте го разбрали. Преследвате друг вълк, милейди. Едард Старк имаше две дъщери. Сандор Клегейн избяга с другата, по-малката.

— Аря Старк? — Бриен зяпна слисана. — Знаете за това? Сестрата на лейди Санса е жива?

— Тогава беше — рече Старият брат. — Сега… не знам. Може да е била с децата, убити в Солниците.

Думите я срязаха като нож в корема. „Не. Не, това би било прекалено жестоко“.

— Може да е била… значи не сте сигурен?

— Сигурен съм, че детето беше със Сандор Клегейн в хана до кръстопътя, който държеше старата Маша Хедъл, преди лъвовете да я обесят. Сигурен съм, че двамата бяха на път за Солниците. По-натам… не знам. Не знам къде е, нито дали е жива дори. Но едно знам. Мъжът, когото гоните, е мъртъв.

Беше поредната изненада.

— Как е умрял?

— От меч. Както живя…

— Знаете това със сигурност?

— Сам го погребах. Мога да ви покажа къде е гробът му, ако желаете. Покрих го с камъни, да не изровят лешоядите плътта му, и поставих шлема му върху гроба да означи мястото на сетния му отдих. Беше голяма грешка. Някой друг минал оттам, намерил знака ми и си го взел. Мъжът, който насилваше и убиваше в Солниците, не беше Сандор Клегейн, макар може би да е също толкова опасен. Речните земи са пълни с такива негодници. Няма да ги нарека вълци. Вълците са по-благородни… псета по-скоро според мен.

— Малко знам за този Сандор Клегейн — продължи той. — Беше заклет щит на принц Джофри години наред и дори тук чувахме това-онова за деянията му, зли или добри. И половината от онова, което чувахме, да е било вярно, той беше вгорчена, изтерзана душа, грешник, който се подиграваше и с богове, и с хора. Служеше, но не намираше гордост в службата си. Биеше се, но победата не му носеше радост. Пиеше, за да удави болката си в море от вино. Не обичаше, нито беше обичан от някого. Това, което го тласкаше, беше омраза. Макар да бе извършил много грехове, опрощение така и не подири. Докато другите хора мечтаят за любов, за богатство или слава, този мъж, Сандор Клегейн, мечтаеше да убие родния си брат, грях толкова ужасен, че потръпвам само като го спомена. Ала това бе хлябът, който го хранеше, това подхранваше пламъка в душата му. Колкото и позорно да е, надеждата да види кръвта на брат си върху острието на своя меч бе единственото, заради което живееше това тъжно и гневно същество… но и това му беше отнето, когато принц Оберин Дорнски прониза сир Грегър с отровно копие.

— Говорите все едно, че ви е жал за него — промълви Бриен.