Пир за врани

— Вяра — призова септон Мерибалд. — Вярвай, уповавай се и следвай, и ще намерим мира, който търсим.

Плитчините лъщяха мокри, изпъстрени със стотици цветове. Калта беше толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна, но се мяркаха и ивици златист пясък, щръкнали сиви и червени камъни, оплетени кълба черни и зелени водорасли. Щъркели газеха из приливните локви и оставяха дирите си около тях, раци щъкаха по повърхността на плитките води. Миришеше на сол и гнило, а калта засмукваше ходилата им и ги пускаше с неохота, с млясък и влажна въздишка. Септон Мерибалд обръщаше и обръщаше, и пак въртеше насам-натам, а стъпките му се пълнеха с вода почти веднага след като продължеше. Когато теренът стана по-здрав и започна да се издига, бяха извървели поне миля и половина.

Щом се изкачиха през поломените скали, видяха трима мъже. Бяха облечени в сиво-кафявите раса на братя, с широки ръкави и остри качулки. Двама освен това бяха увили с вълнени кърпи долната част на лицата си, тъй че се виждаха само очите им. Заговори ги третият брат.

— Септон Мерибалд. Близо година ще стане. Добре дошъл. И спътниците ви също.

Куче замаха с опашка, а Мерибалд отръска калта от ходилата си.

— Дали ще може да измолим гостоприемството ви за една нощ?

— Разбира се. Тази вечер има рибна яхния. Ще ви трябва ли салът заранта?

— Стига да не е прекалено. — Мерибалд се обърна към спътниците си. — Брат Нарбърт е проктор на ордена, тъй че му е позволено да говори един ден на всеки седем. Братко, тези добри хора ми помогнаха по пътя. Сир Хюл Хънт е от Предела. Младото момче е Подрик Пейн, от западните земи. А това е лейди Бриен, известна като Девата на Тарт.

Брат Нарбърт се стъписа.

— Жена?

— Да, брате. — Бриен откопча иглата и тръсна косата си. — Нямате ли жени тук?

— Не и в момента — отвърна Нарбърт. — Жените, които ни навестяват, идват болни или ранени, или непразни. Седмината са благословили Стария брат с целебни ръце. Върнал е здравето на много мъже, дето и майстери не са могли да изцерят, а и на много жени също.

— Не съм нито болна, нито ранена, нито непразна.

— Лейди Бриен е девица воин — сподели септон Мерибалд. — Тръгнала е да убие Хрътката.

— Тъй ли? — Нарбърт я изгледа смаяно. — И кому ще е угодно?

— На него. — Бриен потупа дръжката на Клетвопазител. Прокторът я изгледа.

— Ти си… яка за жена, вярно, но… май ще трябва да ви заведа при Стария брат. Сигурно ви е видял, че газите през калта. Елате.

Поведе ги по чакълеста пътечка и през ябълкова градина до варосана конюшня със сламен покрив.

— Животните си можете да оставите тук. Брат Гилам ще ги нахрани и напои.

Три четвърти от конюшнята беше празна. В единия край имаше няколко мулета, за които се грижеше дребен кривокрак брат, и Бриен реши, че тъкмо той е Гилам. В другия край, далече от останалите животни, грамаден черен кон изцвили, щом чу гласовете им, и зарита по вратата на яслата.

Сир Хюл го изгледа с възхищение, докато подаваше юздите на коня си на брат Гилам.

— Красиво животно. Брат Нарбърт въздъхна.

— Седмината ни пращат благословията си и Седмината ни дават изпитания. Плавей може да е красив, но съм сигурен, че майка му го е ожребила в ада. Когато се опитахме да го впрегнем в плуга, изрита брат Роуни и му счупи пищяла на две места. Надявахме се, че скопяването ще укроти злия му нрав, но… брате Гилам, би ли им показал?

Брат Гилам смъкна качулката си. Отдолу имаше рошава руса коса, тонзура на темето и кървава превръзка на мястото на едното ухо. Подрик ахна.

— Конят ви е отхапал ухото?

Гилам кимна и отново покри главата си.

— Ще прощавате, брате, но и на мен да посегнете с ножиците, ще ви отхапя и другото ухо — каза сир Хюл.

Брат Нарбърт не прие добре шегата.

— Вие сте рицар, сир. Плавей е бреме. Ковача е дал конете на хората да им помагат в работата. — Обърна се и подкани: — Ако благоволите. Старият брат несъмнено ще ви чака.

Склонът се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше от плитчините долу. За да облекчат изкачването, братята бяха вдигнали дървено стълбище, което въртеше между постройките. След дългия ден в седлото Бриен се зарадва, че ще може да поразтъпче крака.

По пътя си нагоре подминаха десетина братя, закачулени мъже в сиво-кафяво, които ги изгледаха с любопитство, но без да кажат и дума за поздрав. Един водеше две дойни крави към нисък обор с покрив от зелен чим; друг биеше масло в дървена чутура. По-нагоре по склона видяха три момчета, подкарали овце, а още по-нависоко минаха покрай малко гробище, в което някакъв брат, по-едър и от Бриен, копаеше гроб. По движенията му личеше, че е хром. Когато метна през гръб пълната лопата, в краката им се посипаха пръст и камъни.

— По-полека — сгълча го брат Нарбърт. — Да не лапне септон Мерибалд някоя буца пръст. — Гробарят се обърна и наведе глава. Куче отиде да го подуши, а той пусна лопатата и го почеса зад ухото.

— Новак — обясни Нарбърт.

— За кого е гробът? — попита сир Хюл, щом продължиха нагоре по дървените стъпала.

— Брат Клемент, Бащата дано го съди справедливо.

— Стар ли беше? — попита Подрик Пейн.