Пир за врани

— По-добре да си мене, отколкото Блажения Белор. Дари има нужда от лъв, братовчеде. Както и малката ти Фрей. Тя се подмокря между краката всеки път, щом се спомене за Хардстоун. Ако не е спала още с него, скоро ще го направи.

— Ако го обича, желая им радост един с друг.

— Един лъв не бива да носи рога. Ти я взе за жена.

— Изрекох някакви си думи и й дадох червеното наметало, но само за да угодя на баща ми. Бракът изисква консумиране. Крал Белор е бил принуден да се венчае за сестра си Даена, но не са живели като мъж и жена и той я отхвърлил веднага щом взел короната.

— За кралството щеше да е по-добре, ако беше затворил очи и я беше наебал. Достатъчно история знам, за да го разбера. Все едно, ти едва ли ще минеш за Белор Блажения.

— Няма — призна Лансел. — Той е бил рядък дух, чист, храбър и невинен, недокоснат от злините на света. Аз съм грешник, много и много имам да изкупвам.

Джайм сложи ръка на рамото му.

— Какво знаеш ти за греха, брат’чед? Аз убих своя крал.

— Храбрият мъж убива с меч, страхливецът — с вино. И двамата сме кралеубийци, сир.

— Робърт не беше истински крал. Някои дори биха казали, че еленът е естествена плячка за лъва. — Джайм усети костите под кожата на братовчед си… и още нещо. Носеше козинява риза под туниката. — Какво друго си сторил, че да е нужно толкова изкупление? Кажи ми.

Братовчед му наведе глава, по страните му потекоха сълзи. Тези сълзи бяха отговорът, който търсеше Джайм.

— Убил си краля… а после си нашибал кралицата.

— Изобщо не…

— …не си лягал с милата ми сестричка? — „Кажи го! Кажи го!“

— Не излях семето си в… в нейната…

— …путка? — предложи Джайм.

— …утроба — довърши с неохота Лансел. — Не е измяна, ако не свършиш вътре. Предложих й утеха, след като кралят умря. Ти беше пленник, баща ти беше на бойното поле, а брат ви… тя се боеше от него, и с пълно право. Заради него я излъстих.

— Нима? — „Лансел и сир Озмунд, и кой още? Частта за Лунното момче само подигравка ли беше?“ — Принуди ли я?

— Не! Аз я обичах. Исках да я защитя.

„Искал си да си мене“. Призрачните пръсти го засърбяха. В деня, в който сестра му бе дошла в Кулата на Белия меч да го помоли да отхвърли клетвите си, се беше изсмяла, след като й отказа, и се похвали, че го е лъгала хиляда пъти. Джайм го беше приел за непохватен опит да го нарани, както я беше наранил той. „Може да е било единствената истина, която ми е казвала“.

— Не мисли лошо за кралицата — замоли го Лансел. — Всяка плът е слаба, Джайм. Нашият грях не причини никаква вреда. Никакво… копеле.

— Мда. Копелетата рядко се пръкват върху корема. — Зачуди се какво ли щеше да каже братовчед му, ако признаеше собствените си грехове, трите измени, които Церсей бе нарекла Джофри, Томен и Мирцела.

— Бях се ядосал на Нейно величество след битката, но Върховният септон каза, че трябва да й простя.

— Признал си греховете си на Негова върховна святост, нали?

— Той се моли за мен, когато бях ранен. Беше добър човек. „Сега е мъртъв“. Имаше ли представа братовчед му какъв плод бяха родили думите му?

— Лансел, ти си един проклет глупак.

— Не споря — отвърна Лансел. — Но глупостта я загърбих, сир. Помолих Бащата Свише да ми посочи пътя и той го стори. Отказвам се от тази владетелска титла и от тази жена. Хардстоун е добре дошъл и за двете, ако иска. Утре се връщам в Кралски чертог и вричам меча си на новия Върховен септон и на Седмината. Решен съм да положа клетвата и да се присъединя към Синовете на Воина.

Хлапакът говореше безсмислици.

— Синовете на Воина са извън закона от триста години.

— Новият Върховен септон ги е възродил. Разпратил е призив към доблестни рицари да обрекат живота и мечовете си в служба на Седмината. Бедните братя също ще бъдат възстановени.

— И как ще го позволи Железният трон? — Един от ранните крале Таргариен беше водил безкрайни битки, за да премахне двата военни ордена, спомни си Джайм, макар да не помнеше кой точно. Мегор може би, или Джеерис. „Тирион щеше да го знае“.

— Негова върховна святост пише, че крал Томен е дал съгласието си. Ще ти покажа писмото, ако искаш.

— Дори това да е вярно… ти си лъв от Скалата, ти си лорд. Имаш замък, жена, земи, които да браниш, хора да закриляш. Ако боговете са добри, ще имаш синове от своята кръв, които да те наследят. Защо трябва да отхвърлиш всичко това заради… някаква клетва?

— Ти защо го направи? — попита тихо Лансел.

„За чест — можеше да отвърне Джайм. — За слава“. Но щеше да е лъжа. Честта и славата имаха своето място, но най-вече беше заради Церсей. От устните му се изтръгна смях.

— По Върховния септон ли си хукнал, или по милата ми сестра? Моли се за това, братовчед. Моли се здраво.

— Ще се молиш ли с мен, Джайм?

Огледа септата и боговете. Майката, изпълнена с милост. Бащата, строгия съдник. Воина, с ръката на меча. Странника в сенките, с получовешкото му лице, скрито под дълбоката качулка на мантията му. „Мислех, че аз съм Воинът, а Церсей е Девата, а през цялото време тя беше Странникът, скрила истинското си лице от погледа ми“.

— Моли се заради мен, ако искаш — отвърна на братовчед си. — Забравил съм всички думи.