Пир за врани

— Ако четирийсет и осем ги смяташ за старост, да, макар че не годините му го убиха. Издъхна от раните, които получи при Солниците. Беше откарал медовина на пазара в деня, в който разбойниците нападнаха градчето.

— Хрътката ли? — попита Бриен.

— Друг, също толкова жесток. Отрязал езика на горкия Елемент, след като не проговорил. Казал, че щом е дал клетва за мълчание, не му трябва език. Старият брат знае повече. Най-лошите вести отвън ги пази за себе си, да не нарушава спокойствието на септрията. Много от братята ни са дошли тук, за да избягат от ужасите на света, не да се занимават с тях. Брат Клемент не беше единственият пострадал между нас. Някои рани не се виждат. — Брат Нарбърт посочи надясно. — Там е лятната ни градина. Гроздето ни е дребно и стипчиво, но дава пивко вино. Сами си варим и пивото, а медовината и сайдерът ни са прочути надалеч.

— Войната никога ли не стига дотук? — попита Бриен.

— Не и тази война, слава на Седмината. Молитвите ни пазят.

— И приливите ви — подхвърли Мерибалд.

Куче джафна в съгласие.

Челото на хълма беше увенчано с ниска каменна стена без хоросан, обкръжила купчина по-големи постройки: метосите с килиите на братята и общата трапезария, и дървена септа за молитва и съзерцание. Септата беше с прозорци от оловно стъкло, с широки врати, резбовани с ликовете на Майката и Бащата, и седемстенна кула с тераса на върха. Зад нея се виждаше зеленчукова градина, из която няколко по-стари братя плевяха бурени. Брат Нарбърт преведе гостите покрай един питомен лешник до дървена врата, вградена в хълбока на хълма.

— Пещера с врата? — учуди се сир Хюл. Септон Мерибалд се усмихна.

— Наричат я Дупката на отшелника. Първият свят мъж, който се добрал тук, е живял вътре и е вършил такива чудеса, че привлякъл и други. Казват, че било преди две хиляди години. Вратата е направена по-късно.

Дупката на отшелника — навярно влажно и тъмно място преди две хиляди години, с пръстен под и ромон на капеща вода — изобщо не приличаше на пещера: беше топла и уютна светая светих. Земята бе постлана с вълнени килими, стените — покрити с гоблени. Високите восъчни свещи хвърляха обилна светлина. Мебелите бяха странни, но скромни: дълга маса, пейка с висока облегалка, скрин, няколко високи сандъка, пълни с книги, столове. Всичко беше направено от плавей, парчета с чудновата форма, изкусно свързани и толкова из-лъскани, че блестяха под светлината на свещите като тъмно злато.

Старият брат изобщо не се оказа онова, което очакваше да види Бриен. Първо, много трудно можеше да се нарече „стар“: докато плевящите градината братя си имаха полагащите се на старци превити гърбове, този беше прав и висок и се движеше с живостта на мъж в разцвета на годините си. Нито имаше нежното миловидно лице, което тя очакваше като за лечител. Главата му беше голяма и четвъртита, очите сурови, носът — покрит с жилки и червен. Имаше тонзура, но черепът му бе обрасъл с четина също като квадратната челюст.

„Прилича повече на мъж, създаден да кърши кости, отколкото да ги лекува“, помисли Девата на Тарт, докато Старият брат пристъпи да прегърне септон Мерибалд и да погали Куче.

— Винаги е радостен ден, когато нашите приятели Мерибалд и Куче ни почетат — заяви той, преди да се обърне към другите си гости. — А нови лица винаги са добре дошли. Толкова рядко виждаме нови лица.

Мерибалд изпълни обичайната церемония с вежливото представяне, след което се настани на пейката. За разлика от септон Нарбърт, Старият брат не изглеждаше толкова смаян от пола на Бриен, но усмивката му все пак пробяга и се затаи, когато септонът му каза защо са дошли двамата със сир Хюл.

— Разбирам — сдържано отвърна той и отклони темата с: — Сигурно сте прежаднели. Моля, пийнете от сладкия ни сайдер да отмиете от гърлата си прахта от пътя. — Наля им сам. Чашите също бяха издялани от плавей, една с друга не си приличаха. Бриен ги похвали, а той рече: — Милейди е много мила. Само дяламе и лъскаме дървото. Тук сме благословени. Там, където реката се среща със залива, се борят течения и приливи и много странни и удивителни неща се изхвърлят към нас, а водата ги отмива по бреговете ни. Плавеят е най-малкото. Намирали сме сребърни чаши и железни котлета, чували с вълна и топове коприна, ръждясали шлемове и бляскави мечове… и рубини, мдамм.

Това заинтригува сир Хюл.

— Рубините на Регар?

— Може би. Знае ли човек? Битката беше на много левги оттук, но реката е неуморна и търпелива. Шест сме намерили. Всички чакаме за седмия.

— По-добре рубини, отколкото кокали. — Септон Мерибалд търкаше стъпалото си и калта се лющеше под пръста му. — Не всички дарове на реката са приятни. Добрите братя събират и мъртвото. Удавени крави, удавени сърни, умрели свине, подути колкото коне. И човешки трупове, мда.