Пир за врани

Врабците още бяха на стъпалата.

— Благодаря ви — каза им Джайм. — Вече се чувствам наистина свят.

А после намери сир Илин и два меча.

Дворът на замъка беше пълен с очи и уши. За да се отърват от тях, подириха гората на боговете на Дари. Там врабци нямаше, само голи и унили дървета с дращещи небето черни клони. Килим от сухи листа пращеше под нозете им.

— Виждате ли онзи прозорец, сир? — Джайм посочи с върха на меча. — Там беше спалнята на Реймън Дари. Където спа крал Робърт, на връщането ни от Зимен хребет. Спомняте си, че дъщерята на Нед Старк избяга, след като вълкът й наръфа Джоф. Сестра ми искаше момичето да изгуби ръка. Старото наказание за посегателство върху особа от кралска кръв. Робърт й каза, че е жестока и луда. Караха се половина нощ… е, Церсей се караше, Робърт пиеше. След полунощ кралицата ме повика. Кралят хъркаше проснат на мирския килим. Попитах сестра ми дали иска да го отнеса в леглото. Каза ми, че нея трябва да отнеса на леглото, и си смъкна робата. Взех я върху ложето на Реймън Дари, след като прекрачих през Робърт. Ако кралят се беше събудил, щях да го убия на място. Нямаше да е първият крал, умрял от меча ми… но онази история я знаете, нали? — Замахна към един дебел клон и го отсече. — Докато я шибах, Церсей викаше: „Искам!“ Мислех, че е за мен, но тя искаше момичето на Старк, сакато или мъртво. — „Нещата, които правя от любов“. — Беше чиста случайност, че един от хората на Старк намери момичето преди мен. Ако я бях спипал пръв…

Белезите от шарката по лицето на сир Илин бяха като черни дупки на светлината на факела. Тъмни като душата на Джайм. А от устата му излезе онзи грак.

„Смее ми се“, разбра Джайм Ланистър.

— И ти си шибал сестра ми, пъпчив кучи сине — изсъска той. — Добре, затвори си проклетата уста и ме убий, ако можеш!

БРИЕН

Септрията се издигаше на един остров на половин миля от брега, където широкото устие на Тризъбеца още повече се уширяваше, за да целуне Рачешкия залив. Дори от брега се виждаше, че е богат и тучен. Склонът му бе покрит с терасирани ниви, с рибарници долу и вятърна мелница на билото — крилата от дърво и платно бавно се въртяха. Овце пасяха по склона, щъркели газеха из плитчините около салджийския пристан.

— Солниците са оттатък — каза септон Мерибалд и посочи на север над залива. — Братята ще ни превозят със сала, но малко ме е страх от онова, което ще намерим там. Нека се порадваме на хубаво топло ядене, преди да го видим. Братята винаги заделят по някой кокал за Куче. — Куче изджафка и замаха опашка.

Морето се отдръпваше бързо. Водата, която отделяше острова от брега, се оттегляше и оставаше широко пространство лъскави кални плитчини, осеяни с локви, блеснали като златни монети под следобедното слънце.

— Защо го наричат Тихия остров? — попита Подрик.

— Обитателите му изтърпяват наказания, изкупуват греховете си чрез самовглъбяване, молитва и мълчание. Само на Стария брат и неговите проктори е позволено да говорят, прокторите — само веднъж на седем дни.

— Сестрите на мълчанието никога не говорят — каза Подрик. — Чувал съм, че нямали езици.

Септон Мерибалд се усмихна.

— Майките залъгваха дъщерите си с тази приказка още когато бях на твоите години. Нищо вярно нямаше в нея, както няма и сега. Клетвата за мълчание е акт на разкаяние, жертва, чрез която доказваме предаността си на Седмината. Да се обрече ням на мълчание ще е все едно безкрак човек да откаже да танцува. — Поведе магарето си надолу по склона и ги подкани с ръка да го последват. — Ако искате да спите под покрив тази нощ, трябва да слезете от конете и да минете с мен през калта. Пътя на вярата го наричаме. Само вярващите могат да прекосят безопасно. Грешниците ги поглъщат наносите или се удавят, като ги залее приливът. Никой от вас не е грешник, надявам се? Все пак на ваше място бих внимавал къде стъпвам. Вървете точно зад мен и ще стигнете от другата страна.

Пътят на вярата се оказа доста кривуличещ, не пропусна да отбележи Бриен. Макар островът да се издигаше на североизток от мястото, където оставиха брега, септон Мерибалд не пое право натам. Тръгна на изток, към по-дълбоките води на залива, лъснали синьо-сребърни в далечината. Меката кафява кал жвакаше между пръстите му. От време на време спираше да опипа с тоягата пред себе си. Куче стъпваше по петите му, душеше всеки камък, раковина и купчина водорасли. Този път не хукна напред, нито се отдели настрана.

Бриен тръгна след тях: внимаваше да не се отклони от дирите, оставени от кучето, магарето и светия мъж. След нея беше Подрик, а най-последен сир Хюл. На сто разтега напред Мерибалд рязко обърна на юг и се озова почти с гръб към септрията. Продължи още стотина разтега в тази посока, като ги преведе между две плитки локви. Куче топна муцуна в едната и жално изджафка, щом един рак го защипа с щипалото си. Последва кратка, но свирепа битка, преди кучето да затича отново по дирята, мокро и окаляно, и с рака между зъбите.

— Не искаме ли да отидем там? — провикна се зад тях сир Хюл, сочеше септрията. — Като че ли вървим накъде ли не, но не и към нея.