Пир за врани

„Красив е на лице и е мръсен на сърце“, помисли Аря, ала не го каза. Дареон веднъж се беше оженил за Моряшката жена — тя лягаше само с мъже, които се оженят за нея. В Щастлив пристан понякога имаше три-четири сватби за една нощ. Често ритуалите ги извършваше ухиленият и вечно пиян червен жрец Езелино. Иначе го правеше Юстас, някогашен септон от Септата-отвъд-морето. А ако нито жрецът, нито септонът не се окажеха подръка, една от курвите изтичваше до Кораба и довеждаше някой глумец. Мери все твърдеше, че глумците били по-добри жреци от истинските, особено Мирмело.

Сватбите бяха шумни и весели, с много пиене. Всеки път, щом Кет се случеше да мине оттук с количката, Моряшката жена настояваше новият й жених да си купи стриди, че да се втвърди за консумирането на брака. И се смееше, но според Кет и нещо тъжно имаше у нея.

Другите курви казваха, че Моряшката жена посетила Острова на боговете по времето, когато цветът й разцъфтял, и познавала всички богове, които живеят там, даже и тези, които Браавос е забравил. Казваха, че отишла да се помоли за първия си съпруг, истинския си съпруг, който се изгубил в морето, когато била момиче, не по-голямо от Лана.

— Мисли си, че ако намери подходящия бог, може би той ще й прати ветровете и те като духнат, ще й върнат любимия — каза еднооката Ина, която я познаваше от най-дълго. — Но аз се моля това никога да не стане. Любимият й е мъртъв, в кръвта й го вкусвам. Ако изобщо й го върнат, ще е труп.

Песента на Дареон най-сетне свършваше. Щом последните ноти заглъхнаха, Лана въздъхна, а певецът остави лютнята си настрана и я придърпа в скута си. Тъкмо почваше да я гъделичка, когато Кет подвикна:

— Има стриди, ако иска някой. А Мери се ококори и викна:

— Давай ги тука, момиче. Ина, я донеси хляб и оцет.

Когато Кет си тръгна от Щастливия пристан с пълна кесийка с монети и празна количка със засъхнала сол и водорасли на дъното, издутото червено слънце бе надвиснало в небето над редицата мачти. Дареон също си тръгна. Обещал тази вечер да пее в хана „Зелената змиорка“, каза й, щом закрачиха заедно.

— Всеки път, когато свиря в „Змиорката“, си тръгвам със сребърник — похвали й се. — Понякога идват и капитани и корабовладелци. — Минаха по едно мостче и продължиха по кривата улица. Сенките се удължаваха. — Скоро и в „Пурпурния“ ще свиря, а после и в Двореца на Морския господар — продължи Дареон. Празната количка на Аря трополеше по калдъръма, свиреше и тя нейната си музика. — До вчера ядях херинга с курветата, но само година още и ще седя с куртизанки и ще ми поднасят императорски омар.

— Какво стана с брат ти? — попита Кет. — Дебелия. Намери ли си кораб за Староград? Каза, че трябвало да отплава с „Лейди Ушанора“.

— Всички трябваше да заминем. Казах на Сам да оставим стареца, но тоя дебел глупак не искаше и да чуе. — Последният слънчев лъч грейна в косата му. — Е, вече е късно.

— Точно така — каза Аря, щом влязоха в притъмнялата задна уличка.

Когато се прибра в къщата на Бруско, над малкия канал се сбираше гъста вечерна мъгла. Кет отиде при Бруско в кантората и тупна кесийката на масата пред него. После тупна и ботушите.

Бруско потупа кесийката.

— Добре. А това какво е?

— Ботуши.

— Хубави ботуши рядко се намират — каза Бруско, — но тези са много малки за краката ми. — Вдигна единия и го огледа примижал.

— Тази нощ луната ще е черна — напомни му тя.

— Ами отивай да се молиш. — Бруско избута ботушите настрана и изсипа монетите да ги преброи. — Валар дохерис.

„Валар моргулис“, помисли Аря.

Мъгла я обгърна отвсякъде, щом закрачи по улиците на Браавос. Малко трепереше, когато бутна вратата от язово дърво и влезе в Къщата на Черното и Бялото. Тази вечер горяха само няколко свещи, мигаха като паднали звезди. Всички богове бяха като странници в тъмното.

Слезе в подземията, развърза наметалото на Кет, смъкна кафявата, цялата в рибешки люспи риза на Кет, изрита в ъгъла оклепаните със сол обуща на Кет, свлече долните дрехи на Кет и се окъпа в лимонена вода да отмие самата миризма на Котката от каналите. Когато стана от коритото, в сапунена пяна, изтъркана до розово и с полепнала по бузите кафява коса, Кет вече я нямаше. Облече чисти роби, обу меки платнени чехли и застъпва тихичко към кухнята да помоли Умма за малко храна. Жреците и послушниците вече се бяха нахранили, но готвачката й беше запазила парче хубава пържена треска и малко настъргана жълта ряпа. Тя ги изгълта, изми си чинията, а после отиде да помогне на бездомничето с правенето на отварите.

Работата й беше най-вече да носи това-онова, да се катери по стълбите и да търси билките и листата, които трябваха на бездомничето.