Пир за врани

„Канеленият вятър“ беше кораб-лебед от град Високи дървета на Летните острови, където мъжете бяха черни, жените — разпътни и боговете бяха странни. На борда нямаше септон, който да поведе заупокойните молитви, тъй че задачата се падна на Самуел Тарли, някъде край обжарения от слънцето южен бряг на Дорн.

Сам облече черното, за да изрече думите, макар следобедът да беше топъл, душен и почти безветрен.

— Той беше добър човек — започна… но още щом произнесе думите, разбра, че са грешни. — Не. Той беше велик човек. Майстер на Цитаделата, с верига и заклет, Заклет брат на Нощния страж, винаги верен. Когато се родил, го нарекли на един герой, загинал много млад, но макар да живя дълго-дълго, собственият му живот бе не по-малко героичен. Нямаше по-мъдър, по-добър и по-мил човек от него. На Вала десетки лорд-командири са идвали и са си отивали през годините на службата му, но той винаги си оставаше там, за да им дава съвета си. Съветвал е и крале. Самият той е могъл да стане крал, но когато му предложили короната, казал, че трябва да я дадат на по-младия му брат. Колцина биха направили това? — Сам усети сълзите, бликнали в очите му, и разбра, че няма да може да продължи. — Той беше от кръвта на дракона, ала огънят му вече изтля. Беше Емон Таргариен. И стражът му вече свърши.

— И стражът му вече свърши — промълви Джили след него, полюшваше бебето в ръцете си. Коджа Мо повтори думите на Общата реч на Вестерос, а после и на Лятната реч за Ксондо, за баща й и за останалите от събралия се на палубата екипаж. Сам наведе глава и заплака, хлиповете му бяха така силни и разкъсващи, че цялото му тяло затрепери. Джили пристъпи до него и го остави да поплаче на рамото й. В нейните очи също блестяха сълзи.

Въздухът беше влажен, горещ и мъртво спокоен, „Канеленият вятър“ се носеше на дрейф сред тъмносиньо море, далече от всякаква суша.

— Черен Сам каза добри думи — промълви Ксондо. — Сега пием за негов живот.

Извика нещо на Лятната реч, изтъркаляха на задната палуба буре с ром и го отпушиха, та да могат всички да изпият по чаша в памет на стария сляп дракон. Екипажът го беше познавал съвсем за малко, но обитателите на Летните острови тачеха старите си и зачитаха мъртвите си.

Сам никога не беше пил ром. Течността беше странна и замайваше: сладка отначало, но оставяше огнен привкус, който пареше на езика му. А беше уморен, толкова уморен. Всеки мускул го болеше, дори и по места, където Сам не беше мислил изобщо, че може да има мускули. Коленете му се бяха сковали, дланите му бяха покрити с нови мехури и парчета незараснала кожа от спуканите стари. Но ромът и тъгата като че ли отмиха болежките му.

— Да можехме само да го откараме до Староград — каза той на Джили, докато седяха на високия мостик и пиеха ром. — Лечителите на Цитаделата са най-добрите в Седемте кралства. Бях си въобразил, че… надявах се…

На Браавос по едно време изглеждаше възможно Емон да се възстанови. Разказът на Ксондо за драконите почти беше върнал стареца към живот. Дори си изяде яденото до последната хапка.

— Никой от нас така и не гледаше за момиче — каза. — Та нали принц беше обещан, не принцеса. Регар, мислех си… димът беше от пожара, който погълна Летния дворец в деня на раждането му, солта — сълзите, пролени за мъртвите. Като млад той споделяше вярата ми, но после се убеди, че пророчеството ще изпълни синът му, защото в нощта, в която бе заченат Егон, над Кралски чертог се видя комета, а Регар беше сигурен, че „кървавата звезда“ трябва да е комета. Какви глупци бяхме — да се мислим за толкова мъдри! Грешката се промъкна от превода. Драконите не са нито мъжки, нито женски. Барт прозря тази истина, че са ту едното, ту другото, променливи като пламъка. Езикът ни беше подвел всички от хиляда години. Денерис е избраницата, родена сред сол и дим. Драконите го доказват. — Само това, че говореше за нея, сякаш му вливаше сила. — Трябва да ида при нея. Трябва! С десет години поне да бях по-млад…

Старецът дотолкова се беше изпълнил с решимост, че дори се качи без помощ на кораба, след като Сам уреди превоза им. Вече беше дал на Ксондо меча си с ножницата, да възмезди едрия моряк заради плаща от пера, който си развали, когато го спаси от удавяне. Единствените ценни вещи, които им оставаха, бяха книгите, които беше взел от подземията на Черен замък. Сам унило се раздели и с тях.

— Бяха за Цитаделата — отвърна, когато Ксондо го попита какво не е наред. Щом морякът преведе думите, капитанът се засмя.

— Кухуру Мо казва сивите мъже пак ще си имат тези книги — обясни му Ксондо. — Само че ще ги купят от Кухуру Мо. Майстерите дават добро сребро за книги, които нямат, а понякога и червено и жълто злато.