Пир за врани

Капитанът поиска и веригата на Емон, но Сам отказа. Обясни, че е голям срам за всеки майстер да го лишат от веригата му. Тази част Ксондо трябваше да я преведе три пъти, докато Кухуру Мо приеме. Когато най-сетне се спазариха, Сам беше останал само с ботушите си, черното и долните дрехи — и счупения рог, който, Джон Сняг бе намерил в Юмрука на Първите. „Нямах избор — каза си. — Не можехме да останем в Браавос, а освен с кражба и просия нямаше как да си платим превоза“. Щеше да сметне тази цена за трижди по-евтина, стига само да можеха да заведат жив майстер Емон в Староград.

Пътят им на юг обаче беше бурен и всяка буря отнемаше от силата и духа на стареца. При Пентос помоли да го изведат на палубата, за да може Сам с думи да му обрисува града, но оттогава повече не стана от капитанското легло. Скоро след това умът му отново взе да блуждае. Когато „Канеленият вятър“ подмина Кървящата кула и влезе в пристанището на Тирош, Емон вече не говореше как ще се опита да намери кораб, който да го отведе на изток. Приказката му се върна към Староград и архимайстерите на Цитаделата.

— Трябва да им го кажеш, Сам. На архимайстерите. Трябва да ги накараш да разберат. Мъжете, които бяха в Цитаделата, докато аз бях там, са мъртви от петдесет години. Другите изобщо не ме знаят. Писмата ми… в Староград трябва да са ги чели като бълнувания на изкуфял старец. Ти трябва да ги убедиш в това, в което аз не можах. Кажи им, Сам… кажи им как е на Вала… духовете и белите бродници, студът…

— Ще им кажа — обеща Сам. — Ще добавя и своя глас към твоя, майстер. Двамата ще им кажем, двамата с теб, заедно.

— Не — отвърна старецът. — Трябва да си ти. Ти им кажи. Пророчеството… сънят на брат ми… лейди Мелисандра погрешно е разчела знаците. Станис… Да, Станис има малко от кръвта на дракона. Братята му също. Раел, момиченцето на Ег, покрай нея я имат… майката на баща им… тя ме наричаше „Чичо майстер“ като момиченце. Спомних си го и затова си позволих… може би съм го искал… всички се самозаблуждаваме, когато искаме да вярваме. Мелисандра най-вече, мисля. Мечът е грешен, тя трябва да научи това… светлина без топлина… празен блясък… мечът е грешен, а лъжливата светлина може само да ни отведе по-дълбоко в мрака, Сам. Денерис е надеждата ни. Кажи го това на всички в Цитаделата. Накарай ги да чуят. Трябва да й пратят майстер. Денерис трябва да бъде съветвана, учена, пазена. Задържах се всички тези години, чаках, наблюдавах, а ето, че сега, когато изгрява денят, вече съм твърде стар. Аз умирам, Сам. — От слепите му бели очи потекоха сълзи. — Смъртта не би трябвало да плаши стар човек като мен, но ме плаши. Не е ли глупаво? Там, където съм, винаги е тъмно, защо тогава трябва да се боя от мрака? Но ето, не преставам да се чудя какво ще последва, щом сетната топлина остави тялото ми. Дали ще пирувам вечно в Златния палат на Бащата, както казват септоните? Ще си говоря ли отново с Ег, ще заваря ли Дерон цял и непокътнат, и щастлив, ще чуя ли сестрите си как пеят на своите деца? Ами ако излязат прави коневладелците? Дали ще яздя вечно през нощното небе на огнен жребец? Или отново ще трябва да се върна в тази долина на скръб? Кой може да каже наистина? Кой е бил отвъд стената на смъртта, та да види? Само духовете, а ние знаем как изглеждат те. Ние знаем.

Нищо и нищичко не можеше да отвърне Сам на това, но даде на стареца малкото утеха, на която бе способен. А после дойде Джили и му изпя песен, безсмислена песничка някаква, беше я научила от друга жена на Крастър, но накара стареца да се усмихне и му помогна да заспи.

Това беше един от последните му добри дни. Оттогава старецът прекарваше повече време в сън, отколкото буден, свит на кълбо под купчината кожи в капитанската каюта. Понякога мърмореше в съня си. Като се събудеше, викаше да му пратят Сам, защото трябвало да му каже нещо, но докато Сам отидеше, най-често беше забравил какво е искал да му каже. А дори когато помнеше, приказките му бяха объркани. Говореше за сънища, без да назове сънувалия, или за стъклена свещ, която не може да се запали, и за яйца, които няма да се измътят. Казваше, че сфинксът е гатанката, не задаващият гатанката, каквото и да означаваше това. Молеше Сам да му почете от книгата на септон Барт, чиито писания бяха изгорели още при управлението на Белор Блажения. Веднъж се събуди с плач.

— Драконът трябва да има три глави — проплака, — а аз съм твърде стар, за да съм едната. Трябва да съм с нея, да й показвам пътя, но тялото ми измени.

Докато „Канеленият вятър“ се провираше през Каменни стъпала, майстер Емон често забравяше името на Сам. Понякога го взимаше за някой от мъртвите си братя.

— Много изнемощял беше за толкова дълго пътуване — каза Сам на Джили горе на мостика, след като отпи отново от рома. — Джон трябваше да го разбере. Емон беше на сто и две години, изобщо не трябваше да го праща по море. Ако си беше останал в Черен замък, сигурно щеше да поживее още десетина години.