Пир за врани

Без да го иска, Сам отвърна на целувката й. „Казах думите“, помисли си той, но ръцете й ровеха в черните му дрехи, дърпаха връзките на бричовете му. Той се откъсна от целувката, колкото да каже: „Не можем“, но Джили отвърна: „Можем“ и покри отново устата му със своята. „Канеленият вятър“ се въртеше около тях и той усети вкуса на рома на езика на Джили, а после гърдите й бяха голи и Сам ги докосваше. „Казах думите“, отново си помисли, но едното й зърно се провря между устните му. Беше розово и твърдо, а когато го смукна, млякото й напълни устата му, смеси се с вкуса на рома и той никога в живота си не беше вкусвал нещо толкова чудесно, сладко и хубаво. „Ако направя това, няма да съм с нищо по-добър от Дареон“, помисли Сам, но беше твърде хубаво, за да спре. И членът му изведнъж се показа навън, щръкна от бричовете му като дебела червена мачта. Толкова глупаво изглеждаше да стои така, че можеше да се разсмее, но Джили го бутна върху нара си, надигна полите си около бедрата и с тих стон се сниши върху него. А това беше още по-хубаво и от зърната й. „Колко е мокра — помисли задъхан, — изобщо не знаех, че жените са толкова мокри там отдолу“.

— Вече съм твоя жена — прошепна тя, докато се хлъзгаше нагоре и надолу върху него. А Сам изпъшка и помисли: „Не, не, не можеш да си моя жена, аз казах думите, казах думите“. Но единственото, което успя да каже, беше:

— Да.

После тя заспа в прегръдката му, отпуснала лице върху гърдите му. Сам също имаше нужда от сън, но беше толкова пиян с ром, с майчино мляко и с Джили. Знаеше, че трябва да изпълзи и да се прибере в мъжката каюта, но толкова му беше хубаво с нея, сгушена до него, че не можеше да мръдне.

Влязоха други, мъже и жени, и той ги чуваше как се целуват, смеят се и се любят. „Народът на Летните острови. Така оплакват мъртвите си. Отвръщат на смъртта с живот“. Беше го прочел някъде, много отдавна. Зачуди се дали Джили го знае, дали Коджа Мо не й е казала какво да направи.

Вдиша мириса на косата й и се взря в люшкащия се над главата му фенер. „Дори Старицата вече не може да ме спаси от това“. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се измъкне и да скочи в морето. „Ако се удавя, никой няма да научи, че съм се посрамил и съм нарушил клетвите си, а Джили ще си намери по-добър мъж. Някой, който няма да е дебел страхливец като мен“.

На заранта се събуди в хамака си в мъжката кабина от рева на Ксондо.

— Вятър се вдига — ревеше морякът. — Събуди и работи, Черен Сам. Вятър се вдига.

Това, което не му достигаше в речника, Ксондо го запълваше с гръмкия си глас. Сам се изтъркули от хамака си и тутакси съжали. Главата му щеше да се пръсне, един мехур на ръката му се беше пукнал през нощта — и му се повръщаше.

Ксондо обаче не знаеше милост, тъй че на Сам не му оставаше нищо, освен да си навлече с усилие черното. Намери дрехите си на палубата под хамака, струпани на влажна купчина. Подуши ги да види колко са мръсни и вдиша миризмата на сол, на море и катран, на мокро платно и плесен, на плод, риба и ром от боровинки, на странни подправки и екзотични дървета, и замайващия главата букет от собствената му засъхнала пот. Но и миризмата на Джили беше там, чистият мирис на косата й и сладкият мирис на млякото й, и това го накара с радост да ги облече. Виж, много беше готов да даде за топли и сухи чорапи. Някакви гъбички бяха започнали да растат между пръстите на краката му.

Сандъкът с книги не се беше оказал достатъчен да плати превоза на четиримата от Браавос до Староград. На „Канеленият вятър“ обаче не достигаше работна ръка, тъй че Кухуру Мо се бе съгласил да ги вземе, стига да си платят с работа. Когато Сам възрази, че майстер Емон е прекалено слаб, момченцето е бебе, а Джили се ужасява от морето, Ксондо само се разсмя:

— Черен Сам е голям дебел мъж. Черен Сам ще работи за четирима.

Честно казано, Сам беше толкова смотан в ръцете, че се съмняваше дали ще може да свърши работа и за един, но се постара. Търкаше палуби и ги лъскаше до блясък с камък, дърпаше котвени вериги, навиваше въже и ловеше плъхове, кърпеше скъсани платна, запушваше пробойни с горещ катран, от който му оставаха мехури, чистеше риба и кълцаше зеленчуци за готвача. Джили също се опитваше. С такелажа беше по-добра от него, макар че от време на време гледката на толкова много вода все още я караше да стиска очи.

„Джили — помисли Сам, — какво да правя с Джили?“

Денят бе дълъг, горещ и лепкав, а пулсиращата му глава го направи още по-дълъг. Сам се залиса с въжета, платна и други работи, които му възлагаше Ксондо, и се стараеше да не поглежда към бурето с ром, в което бяха натикали тялото на стария майстер Емон… или към Джили. Точно сега не можеше да погледне в очите дивашкото момиче, не й след онова, което бяха направили предната нощ. Щом тя се качеше на палубата, той слизаше долу. Щом тя тръгнеше към носа, той се дърпаше към кърмата. Щом му се усмихнеше, той извръщаше глава и се чувстваше окаяно. „Трябваше да скоча в морето, докато спеше — мислеше си. — Винаги съм бил страхливец, но не бях и клетвопрестъпник досега“.