Пир за врани

Тази нощ лейди Мериуедър не се появи и Церсей дълго се въртя неспокойно в леглото. „Ако лорд Тивин можеше да ме види сега, щеше да разбере, че си има наследник, при това наследник, достоен за Скалата“, мислеше си, докато лежеше будна, а Джослин Суифт тихо хъркаше в другата възглавница. Марджери скоро щеше да пролее горчивите сълзи, които трябваше да изплаче по Джофри. Мейс Тирел сигурно също щеше да плаче, но не му беше дала повод да скъса с нея. Какво бе направила в края на краищата, освен да удостои Лорас с доверието си? Беше помолил за командването със сгънато коляно, пред очите на половината двор.

„Като умре, ще трябва да му вдигна статуя някъде и да му устроя погребение, каквото Краски чертог никога не е виждал“. Това щеше да се хареса на простолюдието. Както и на Томен. „Мейс дори може да ми благодари, горкият. Колкото до лейди майка му, ако боговете са добри, тази вест ще я убие“.

Изгревът бе най-красивият, който беше виждала от години. Скоро след това дойде Таена и сподели, че е прекарала нощта в утешаване на Марджери и дамите й, пиели вино, плакали и си разказвали истории за Лорас.

— Марджери все още е убедена, че той няма да умре — донесе тя, докато кралицата се обличаше за аудиенции. — Смята да изпрати своя майстер да се грижи за него. Братовчедките се молят за милостта на Майката.

— Ние също ще се молим. Утре ела с мен до Септата на Белор, ще запалим сто свещи за нашил доблестен Рицар на цветята. — Обърна се към прислужницата си. — Доркас, донеси ми короната. Новата, ако обичаш. — Беше по-лека от старата, бяло предено злато със смарагди, които искряха, щом завъртеше глава.

— Тази сутрин са дошли четирима за Дяволчето — съобщи сир Озмунд, след като Джослин го пусна да влезе.

— Четирима? — Кралицата се изненада приятно. В последно време към Червената цитадела се стичаше непрекъснат поток от осведомители, всички твърдяха, че знаят нещо за Тирион, но четирима за един ден беше необичайно.

— Да — потвърди Озмунд. — Един ви е донесъл глава.

— Него ще видя първи. Доведи го в малката зала.

„Този път дано да няма грешка. Дано най-сетне получа възмездието, за да може Джоф да почива в мир“. Септоните твърдяха, че числото седем е свято за боговете. Ако това беше вярно, то тази седма глава щеше да донесе балсама, от който се нуждаеше душата й.

Мъжът се оказа от Тирош: нисък, набит и с угодническа усмивка, която й напомни за Варис, и с раздвоена брада, боядисана в зелено и розово. Церсей не го хареса още от пръв поглед, но бе готова да преглътне недостатъците му, стига онова в сандъчето, който носеше, наистина да беше главата на Тирион. Беше от кедрово дърво, инкрустирано със слонова кост в шарки на лози и цветя, с панти и закопчалки от бяло злато. Великолепно изделие, но кралицата се интересуваше единствено от съдържанието му. „Поне е достатъчно голямо. Тирион имаше гротескно голяма глава за толкова дребен и недорасъл“.

— Ваше величество — промърмори тирошецът с нисък поклон, — виждам, че сте точно толкова великолепна, колкото разправят. Дори отвъд Тясното море сме слушали за сияйната ви красота и за скръбта, която разкъсва доброто ви сърце. Никой не би могъл да ви върне вашия храбър млад син, но се надявам, че поне ще мога да предложа балсам за болката ви. — Отпусна ръка върху сандъчето. — Нося ви справедливост. Нося ви главата на вашия валонкар.

Ледени тръпки я полазиха, щом чу старата валирианска дума, но също така тя й вдъхна и глътка надежда.

— Дяволчето не е вече мой брат, дори да е бил някога — заяви тя. — Нито ще произнеса името му. Беше гордо име някога, преди той да го обезчести.

— В Тирош го наричаме Червени ръце заради кръвта, която тече от пръстите му. Кралска кръв и бащина. Някои говорят, че той и майка си е убил, разкъсал утробата й с жестоките си нокти, за да излезе.

„Каква глупост“, помисли Церсей.

— Истина е — каза на глас. — Ако главата на Дяволчето наистина е в този сандък, ще ви издигна в лорд и ще ви дам богати земи и крепости. — Титлите бяха по-евтини от пръст, а Речните земи бяха пълни с порутени замъци, стоящи запуснати сред изоставени поля и изгорени села. — Дворът ме чака. Отворете кутията и да видим.

Тирошецът я отвори с пищен жест и отстъпи усмихнат назад. Отвътре я зяпна главата на джудже, положена върху меко синьо кадифе. Церсей я гледа дълго.

— Това не е моят брат. — В устата й загорча. „Предполагам, че беше прекалено да се надявам, особено след Лорас. Боговете никога не са чак толкова добри“. — Този мъж е с кафяви очи. Тирион имаше едно черно и едно зелено око.

— Тези очи просто… Ваше величество, очите на брат ви бяха… изгнили малко. Позволих си волността да ги заменя със стъкло… но с погрешния цвят, както казвате.

Това само я ядоса още повече.

— Главата може да има стъклени очи, но аз — не. На Драконов камък има водоливници, които приличат повече на Дяволчето от това същество. Той е плешив и два пъти по-възрастен от брат ми. Какво е станало със зъбите му?

Мъжът се сви пред яростта в гласа й.

— Имаше чудесни златни зъби, ваше величество, но ние… съжалявам…