Пир за врани

— Дано да имат попътен вятър и по-добро време от днешното. — Кралицата отведе Води до скамейката при прозореца и го прикани да седне до нея. — На сир Лорас ли трябва да благодарим за този триумф?

Усмивката му се стопи.

— Някои ще кажат точно това, ваше величество.

— Някои? — Погледна го озадачено. — Не и вие?

— Не съм виждал по-храбър рицар от него — отвърна Води, — но той превърна в касапница това, което можеше да е безкръвна победа. Загинаха хиляда мъже, или почти толкова. Повечето наши. И не обикновени мъже, ваше величество, а рицари и млади лордове, от най-добрите и най-храбрите.

— А самият сир Лорас?

— Той ще е хиляда и първият, уви. След битката го внесоха в замъка, но раните му са тежки. Загубил е толкова кръв, че майстерите няма да могат да го спасят.

— Ох, колко тъжно. Томен ще е с разбито сърце. Толкова се възхищаваше на нашия галантен Рицар на цветята.

— Простолюдието също — отвърна адмиралът й. — Девици из цялото кралство ще ронят сълзи над виното си, когато Лорас умре.

Кралицата знаеше, че е прав. Когато сир Лорас потегли, през Калната порта се бяха изсипали три хиляди души градска тълпа, и три четвърти от тях бяха жени. Гледката я беше изпълнила само с презрение. Искаше й се да им изкрещи, че са овце, да им каже, че единственото, което изобщо могат да се надяват да получат от Лорас Тирел, е усмивка и цвете. Ала вместо това го беше обявила за най-храбрия рицар в Седемте кралства и се усмихна, когато Томен му поднесе обсипан със скъпоценни камъни меч, за да го носи в боя. Кралят дори го беше прегърнал, жест, който не влизаше в плановете на Церсей, но вече беше все едно. Можеше да си позволи да е щедра. Лорас Тирел умираше.

— Разкажи ми — заповяда Церсей. — Искам да знам всичко, от началото до края.

Когато разказът му свърши, в стаята вече притъмняваше. Кралицата запали свещи и прати Доркас до кухните да им донесе хляб, сирене и варено телешко с хрян. Докато вечеряха, прикани Аурейн отново да й разкаже, за да запомни точно всички подробности.

— Все пак не искам нашата скъпа Марджери да чуе тази вест от чужд човек. Ще й го разкажа лично.

— Ваше величество е толкова добра — отвърна с усмивка Води.

„Лукава усмивка“, помисли кралицата. Аурейн не приличаше чак толкова на принц Регар, колкото си бе помислила в началото. „Има същата коса, но така е и с половината курви в Лис, ако приказките са верни. Регар беше мъж. Това е само едно лукаво момче, нищо повече. Все пак — полезен донякъде“.

Марджери беше в Девичия свод, пийваше вино и се мъчеше да разгадае с трите си братовчедки някаква нова игра от Волантис. Макар и в такъв късен час, стражите пуснаха Церсей веднага.

— Дъще — започна тя, — най-добре е да чуете новината от мен. Аурейн се върна от Драконов камък. Вашият брат е герой.

— Винаги съм знаела това.

Марджери не изглеждаше изненадана. „А и защо да е изненадана? Тя го очакваше, от мига, в който Лорас помоли за командването“. Но малко преди да свърши разказът на Церсей, по страните на малката кралица блеснаха сълзи.

— Редвин е накарал миньори да подровят тунел под стените на замъка, но това се оказало прекалено бавно за Рицаря на цветята. Несъмнено е мислил за хората на лорд баща ви, страдащи на Щитовете. Лорд Води твърди, че е заповядал щурм няма и половин ден, след като е поел командването, след като кастеланът на лорд Станис отказал предложението му да разрешат проблема с обсадата в двубой. Лорас проникнал първи, когато овенът разбил портата на замъка. Препуснал право в драконовата паст, казват, целият в бяло, размахвал боздугана над главата си и избивал наляво и надясно.

Мега Тирел вече също хлипаше открито.

— Как е загинал? — попита тя. — Кой го е убил?

— Никой не е имал тази чест — отвърна Церсей. — Сир Лорас бил улучен с желязна стрела в бедрото, друга го пронизала в рамото, но продължил да се бие доблестно, макар кръвта му да изтичала. По-късно понесъл удар от боздуган, който му счупил няколко ребра. След това… но не, най-лошото бих искала да ви спестя.

— Кажете ми го — заяви Марджери. — Заповядвам.

„Заповядваш?“ Церсей за миг спря, но реши, че е по-добре да го подмине.

— Защитниците отстъпили към една вътрешна цитадела, след като предната стена била завзета. Лорас и там повел атаката. Залели са го с врящо масло.

Лейди Ала пребледня като креда и избяга от стаята.

— Майстерите правят всичко, което могат, уверява ме лорд Води, но се боя, че брат ви е изгорял ужасно. — Церсей взе Марджери в прегръдката си, за да я утеши. — Той спаси кралството. — Целуна малката кралица по бузата и усети вкуса на солта от сълзите й. — Джайм ще впише всички негови подвизи в Бялата книга, а певците ще го възпяват хиляда години.

Марджери се изтръгна от прегръдката й толкова яростно, че Церсей едва не падна.

— Умиращ не значи мъртъв.

— Да, но майстерите казват, че…

— Умиращ не значи мъртъв!

— Исках само да ви спестя…

— Зная какво искате. Напуснете.

„Вече знаеш как се чувствах в нощта, когато моят Джофри умря“. Поклони се, с маска на хладна учтивост.

— Мила дъще. Толкова ми е мъчно за вас. Ще ви оставя сама със скръбта ви.