Пир за врани

— Защото знаех, че ще го отхвърлиш. Трябваше да ме видят, че се опитвам да ти намеря съпруг, след като достигна определена възраст, иначе щеше да породи подозрения, но не смеех да ти доведа никой, когото би могла да приемеш. Ти беше обещана, Ариан.

„Обещана?“ Ариан го зяпна невярващо.

— Какво ми казваш? Поредната лъжа ли е това? Никога не си казвал…

— Договорът беше сключен тайно. Смятах да ти го кажа, когато пораснеш достатъчно… като навършиш пълнолетие, но…

— Аз съм на двадесет и три, от седем години пораснала жена.

— Знам. Ако те държах толкова дълго в неведение, то беше за да те опазя. Ариан, твоят характер… за теб една тайна беше само хубава приказка, която да изшепнеш на Гарин или Тиен нощем в леглото. Гарин клюкарства, както са способни само сираците, а Тиен нищо не крие от Обара и лейди Ним. А ако те научеха… Обара е твърде пристрастена към виното, а Ним е твърде близка с близнаците Фаулър. А на кого можеха да го доверят близнаците Фаулър? Не можех да поема риска!

Беше смутена, объркана. „Обещана. Била съм обещана“.

— Кой е той? За кого съм била сгодена през всички тези години?

— Все едно. Мъртъв е. Това я обърка още повече.

— Старците са толкова крехки. Счупен таз ли беше? Простуда? Подагра?

— Беше гърне разтопено злато. Принцовете грижливо съставяме плановете си, а боговете ги разбиват с безгрижно нехайство. — Принц Доран махна уморено с подутата си зачервена длан. — Дорн ще бъде твой. Имаш думата ми за това, стига думата ми все още да означава нещо за теб. Твоят брат Куентин трябва да извърви тежък път.

— Какъв път? — Ариан го изгледа недоверчиво. — Какво криеш? Седмината да ме пощадят дано, но до гуша ми е дошло от тайни. Кажи ми останалото, татко… или обяви Куентин за свой наследник, повикай Хота с брадвата му и нека да умра до братовчедките си.

— Наистина ли вярваш, че бих посегнал на децата на брат си? — Баща й направи гримаса. — Обара, Ним и Тиен не са лишени от нищо, освен от свободата си, а Елария и дъщерите й живеят щастливо, пазени във Водните градини. Дорея брули портокали от дръвчетата с малкия си боздуган, а Елия и Обела са станали ужаса на езерцата. — Принцът въздъхна. — Не беше толкова отдавна, когато и ти играеше в тези езерца. Често яздеше на раменете на едно по-голямо момиче… високо момиче с пухкава жълтеникава коса…

— Джейни Фаулър или сестра й Дженелин. — Ариан не си беше спомняла за това от години. — О, и Фрин, баща й беше ковач. Косата й беше кафява. Но любимецът ми беше Гарин. Когато яхнех Гарин, никой не можеше да ни надвие, дори Ним и онова зеленокосо тирошко момиче.

— Онова зеленокосо момиче беше дъщерята на Архонта. Теб трябваше да пратя на нейно място в Тирош. Трябваше да служиш на Архонта като виночерпка и тайно да се срещаш с годеника си, но майка ти ме заплаши да посегне на живота си, ако й отвлека още едно дете, и аз… не можех да й го причиня.

„Историята му става все по-странна“.

— Там ли е отишъл Куентин? В Тирош, за да ухажва зеленокосата дъщеря на Архонта?

Баща й вдигна една фигурка от киваса.

— Трябва да разбера как си научила, че Куентин е в странство. Брат ти замина с Клемент Ирънууд, майстер Кедри и трима от най-добрите млади рицари на лорд Лимонов лес на дълго и опасно пътуване, с несигурно посрещане в края. Трябва да ни донесе копнежа на сърцата ни.

Тя присви очи.

— И какъв е копнежът на сърцата ни?

— Възмездие. — Гласът му бе тих, сякаш се боеше, че някой може да го чуе. — Справедливост. — Принц Доран притисна ониксовия дракон в дланта й с подутите си от подаграта пръсти и прошепна: — Огън и кръв.

БРИЕН

„Лош сън е това“, помисли. Но ако сънуваше, защо болеше толкова?

Дъждът беше спрял, но целият свят беше мокър. Наметалото й тежеше като ризницата. Въжетата, овързали китките й, бяха подгизнали, но това само ги правеше още по-стегнати. Колкото и да въртеше ръце, не можеше да ги измъкне. Не разбираше нито кой я е вързал, нито защо. Опитваше се да попита сенките, ала те не отвръщаха. Навярно не я чуваха. Навярно не бяха истински. Кожата й пареше под пластовете мокра вълна и ръждясалата ризница. Чудеше се дали всичко това не е трескав сън.

Беше на кон — лежеше по корем през задницата му като чувал с овес. Китките и глезените й бяха вързани ведно. Въздухът беше влажен, земята долу — загърната в мъгла. Главата й се поклащаше с всяка стъпка. Чуваше нечии гласове, но можеше да вижда само земята под конските копита. Имаше счупени кости. Лицето й бе подпухнало, едната буза — лепкава от кръв, а всяко подрусване я жегваше болезнено в ръката. Чуваше как Подрик й подвиква сякаш някъде отдалече:

— Сир? — повтаряше. — Сир? Милейди? Сир? Милейди? Гласът му беше приглушен и едва доловим.

После се възцари тишина.

Сънуваше, че е в Харънхъл, пак долу в мечата яма. Този път срещу нея стоеше Захапката, грамаден, плешив и бял като личинка, с гноясали рани по бузите. Дойде гол, галеше члена си, скърцаше с острите си зъби. Бриен побягна.