Пир за врани

— Подрик. Моят скуайър. Къде е Подрик? И другите… Сир Хюл, септон Мерибалд. Куче. Какво направихте с Куче?

Джендри и момичето се спогледаха. Бриен се помъчи да се надигне, но светът се завъртя.

— Кучето вие го убихте, милейди — чу гласа на Джендри, преди мракът да я погълне отново.

И тя се върна при Шепотите сред руините, с Кларън Краб срещу нея. Беше огромен и страховит, яхнал зубър, по-рунтав и от него. Звярът ровеше гневно с копита, дращеше дълбоки бразди в пръстта. Зъбите на Краб бляскаха изтънени като ками. Бриен посегна за меча си… и разбра, че ножницата е празна.

— Не! — извика, а сир Кларън връхлетя. Не беше честно. Не можеше да се бие без вълшебния меч. Сир Джайм й го беше дал. Доплака й се при мисълта, че го предава, както беше предала лорд Ренли. — Мечът ми. Моля ви, трябва да намеря меча си.

— Пачаврата си иска меча — заяви нечий глас.

— Аз пък искам Церсей Ланистър да ми смуче кура. И какво?

— Джайм го нарече Клетвопазител. Моля ви! — Но гласовете не слушаха, а Кларънс Краб връхлетя и отсече главата й. Бриен полетя надолу в още по-дълбокия мрак.

Сънува, че лежи в лодка и главата й е отпусната в нечий скут. Около тях имаше сенки, закачулени фигури на мъже с ризници и кожени елеци, гребяха с увитите в платно весла през загърната в мъгли река. Беше плувнала в пот и гореше, а в същото време трепереше от студ. Мъглата беше пълна с лица. Красавицата, шепнеха върбите по брега, но тръстиките отвръщаха грозна, грозна. Бриен затрепери.

— Млъкнете. Някой да ги накара да млъкнат.

Когато се събуди, Джейни държеше до устните й чаша гореща супа. „Лучена супа“, помисли Бриен. Отпи колкото можа, парче морков заседна в гърлото й и я задави. Закашля от болка.

— Полека — каза момичето.

— Джендри — изхриптя тя. — Трябва да говоря с Джендри.

— Той се върна при реката, милейди. Върна се в ковачницата си, при Върба и при мъничките, да ги пази.

„Никой не може да ги опази“. Закашля отново.

— О, остави я да се задави. Ще ни спести едно въже.

Един от загърнатите в сянка мъже избута момичето настрана. Беше с ръждясала ризница и стегнат с колан с железни шипове, на които бяха окачени меч и кама. Тежко жълто наметало висеше от раменете му, подгизнало и мръсно. От раменете му се издигаше стоманена кучешка глава с оголени зъби.

— Не! — простена Бриен. — Не, ти си мъртъв, аз те убих. Хрътката се изсмя.

— Обърнала си го наопаки. Аз ще убия тебе. Бих го направил веднага, но милейди иска да те види обесена.

„Обесена“. Тя потръпна от страх. Погледна момичето, Джейни. „Твърде малка е за толкова твърдост“.

— Хляб и сол — изохка Бриен. — Ханът… септон Мерибалд нахрани децата… делихме хляб с твоята сестра…

— Правото не госта не значи толкова много като преди — отвърна момичето. — Не и след като милейди се върна от сватбата. Някои от ония, дето висят край реката, също мислеха, че са гости.

— Ние мислехме друго — рече Хрътката. — Те поискаха легла. Дадохме им дървета.

— Дърветата ни са повече обаче — подхвърли друга сянка, едноок мъж с ръждив шлем. — Дърветата ни винаги са повече.

Когато дойде време отново да я качат на коня, нахлузиха на главата й кожена качулка. Нямаше дупки за очите. Кожата приглушаваше всички звуци. Вкусът на лук се задържа на езика й, пареше като мисълта за провала й. „Смятат да ме обесят“. Помисли за Джайм, за Санса, за баща си на Тарт и изпита благодарност за качулката. Скриваше сълзите, бликнали от очите й. Чуваше от време на време говора на разбойниците, но не можеше да различи думите им. После се отдаде на умората си и на бавното, неуморно движение на коня.

Този път сънува, че си е у дома, във Вечерен замък. Гледаше през високите сводести прозорци на залата на своя лорд баща бавно гаснещото слънце. „Там бях в безопасност. Бях в безопасност“.

Беше облечена в тежък брокат, рокля на синьо и червено, извезана със златни слънца и сребърни полумесеци. На друго някое момиче роклята щеше да стои хубаво, но не и на нея. Беше на дванайсет, грозна и недодялана, чакаше да се срещне с младия рицар, за когото баща й бе уредил да се венчае, момче с шест години по-голямо от нея, един ден със сигурност щеше да стане прочут рицар. Идването му я ужасяваше. Много малки бяха гърдите й, а ръцете и ходилата — много големи. Косата й беше груба и рошава, а в гънката до носа й се издуваше пъпка.

— Той ще ти поднесе роза — уверил я беше баща й, но за какво й беше роза, роза не можеше да я спаси. Меч искаше. „Клетвопазител. Трябва да намеря момичето. Трябва да намеря честта му“.

Най-сетне вратите се разтвориха и годеникът й закрачи през залата на баща й. Тя понечи да го поздрави, както и бяха казали, но от устата й се изля само кръв. Беше отхапала езика си, докато чакаше.

— Бриен Красавицата — каза той с подигравка. — Виждал съм свине по-красиви от тебе.

Розата хвърли в лицето й. Докато се отдалечаваше, грифоните по плаща му заиграха, замъглиха се и се превърнаха в лъвове. „Джайм! — искаше й се да изкрещи. — Джайм, върни се при мен!“ Но езикът й лежеше на пода до розата, удавен в кръв.

Бриен се събуди внезапно, със стон.