Пир за врани

Не знаеше къде се намира. Въздухът беше студен и душен, миришеше на пръст, на червеи и плесен. Лежеше в постеля под купчина овчи кожи, над главата й бяха надвиснали камъни, коренища се подаваха от стените. Единствената светлина идваше от свещ, димяща сред локвичка разтопен восък.

Бриен избута кожите настрана. Видя, че някой е съблякъл бронята и дрехите й. Беше облечена в кафява вълнена риза, тънка, но изпрана. Ръката й под лакътя беше счупена, но превързана с лен. Едната страна на лицето й беше влажна и схваната. Докосна я и усети, че някакъв влажен мехлем покрива бузата, челюстта и ухото й. „Захапката…“

Изправи се. Краката й бяха омекнали като вода, а главата — олекнала като въздух.

— Има ли някой тук?

В една от сенчестите ниши зад свещта нещо се размърда: стар, сивокос и облечен в дрипи мъж. Одеялата, които го покриваха, се смъкнаха на пода. Той седна и разтърка очи.

— Лейди Бриен? Стреснахте ме. Сънувах. „Не — помисли тя. — Аз сънувах“.

— Що за място е това? Тъмница ли е?

— Пещера. Като плъхове трябва да тичаме в дупките си, когато почнат да душат псетата, а с всеки ден псетата стават повече. — Беше облечен в дрипави останки от стар халат, розов и бял. Косата му беше дълга и рошава, отпуснатите му бузи и брадичката бяха обрасли с груба четина. — Гладна ли сте? Можете ли да задържите чаша мляко в стомаха? Малко хляб и мед може би?

— Искам си дрехите. Меча си. — Чувстваше се гола без ризницата си и искаше Клетвопазител на бедрото си. — Изхода. Покажи ми изхода.

Подът на пещерата беше от пръст и камък, груб под ходилата й. Главата й все още беше олекнала, все едно че се рееше във въздуха. Примигващата светлина мяташе странни сенки. „Духове на убитите. Танцуват около мен и се крият, щом погледна към тях“. Накъдето и да се обърнеше, виждаше дупки, кухини и отвори, но нямаше как да разбере кои проходи водят навън, кои ще я отведат още по-надълбоко и кои не стигат доникъде. Всичко беше черно като катран.

— Може ли да опипам челото ви, милейди? — Дланта на тъмничаря й беше раздрана от белези и мазолеста, но странно нежна. — Треската ви е спряла. Това е добре. До вчера плътта ви пареше като огън. Джейни се боеше, че можем да ви загубим.

— Джейни? Високото момиче ли?

— Същото. Макар че не е толкова висока като вас, милейди. Дългата Джейни, така я наричат. Тя стегна ръката ви и я превърза, по-добре от който и да е майстер. Направи каквото можа и за лицето ви, изми раните с врял ейл да спре умъртвяването. Все пак… човешкото ухапване е мръсна работа. Оттам беше и треската, сигурен съм. — Сивият мъж докосна с ръка превързаното й лице. — Трябваше да изрежем малко от плътта. Боя се, че лицето ви няма да е хубаво.

„Никога не е било хубаво“.

— Белези ли?

— Милейди, онази твар отхапа половината ви буза.

Бриен неволно потръпна. „Всеки рицар носи белези от битки — предупредил я беше сир Гудуин, когато го помоли да я научи да борави с меча. — Това ли искаш, момиче?“ Но старият й учител по оръжие беше говорил за рани от меч; не беше могъл изобщо да предвиди острите зъби на Захапката.

— Защо е трябвало да ми намествате кокалите и да измивате раните ми, щом сте решили да ме обесите?

— Защо ли? — Извърна очи към свещта, сякаш не можеше да понесе да я гледа повече. — Казват ми, че много храбро сте се сражавали в хана. Лем изобщо не трябваше да напуска кръстопътя. Казано му беше да стои там скрит, да връхлети внезапно щом види да се вие дим от комина… но до ушите му стигнала веста, че Лудото псе от Солниците е тръгнало на север покрай Зелена вилка, и захапал стръвта. Толкова дълго я дебнехме тази сган… все пак трябваше да помисли. Все едно, чак след половин ден разбрал, че глумците са скрили дирите си през един поток и заобиколили зад него, а после изгубил още време, докато кръжал около една колона рицари на Фрей. Ако не бяхте вие, докато Лем и хората му се върнат, в хана щяха да са останали само трупове. Затова Джейни превърза раните ви. Каквото и друго да сте извършили, тези рани ги спечелихте с чест, за най-достойната кауза.

„Каквото и друго да сте извършили“.

— Какво мислите, че съм извършила? И кои сте вие?

— Кралски хора бяхме в началото — каза й мъжът. — Но кралските хора трябва да си имат крал, а ние си нямаме. И братя бяхме, но братството ни вече е разтурено. Не знам кои сме, да ви кажа честно, нито накъде отиваме. Знам само, че пътят е тъмен. Пламъците не са ми показали какво има в края му.

„Знам края му. Видях труповете по дърветата“.

— Пламъци — повтори Бриен. Изведнъж разбра. — Ти си мирският жрец. Червеният чародей.

Той погледна дрипавия си халат и се усмихна тъжно.

— Розовият лъжежрец по-скоро. Аз съм Торос, някога от Мир, да… лош жрец и още по-лош чародей.

— Спътник си на Дондарион. Господаря на мълнията.

— Мълнията идва и си отива, и после не я виждаш вече. И с хората е така. Пламъкът на лорд Берик угасна от този свят. По-мрачна сянка ни води вместо него сега.

— Хрътката ли?

Жрецът сви устни.

— Хрътката е мъртъв и заровен.

— Аз го видях. Сред горите.

— Трескав сън, милейди.

— Той каза, че ще ме обеси.