Пир за врани

— Мечът ми — извика. — Клетвопазител. Моля ви. — Зрителите не й отвърнаха. Ренли беше там, с Дик Чевръстия и Кейтлин Старк. Шагуел, Пъг и Тимеон бяха дошли, и труповете от дърветата с техните хлътнали страни, подути езици и празни очни кухини. Бриен изхлипа от ужас, като ги видя, а Захапката я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и отпра месо от лицето й. — Джайм — чу тя писъка си. — Джайм!

Но и в дълбините на съня болката не преставаше. Лицето й пулсираше. Рамото й кървеше. Болеше я при всеки дъх. Болката като мълния изпращя нагоре по ръката й. Извика за майстер.

— Нямаме майстер — отвърна момичешки глас. — Само аз съм. „Търся момиче — спомни си Бриен. — Знатна девица на тринайсет, със сини очи и кестенява коса“.

— Милейди? — промълви тя. — Лейди Санса?

Отвърна й мъжки смях.

— Мисли, че си Санса Старк.

— Няма да стигне далече. Ще умре.

— Един лъв по-малко. Няма да се разплача.

Бриен чу напева на нечия молитва. Помисли за септон Мерибалд, но всички думи бяха грешни. „Нощта е тъмна и пълна с ужаси, сънищата също“.

Яздеха през сумрачен лес, влажен, тъмен и тих, с гъсти борове. Земята под копитата на коня беше мека, а следите, които оставяше — пълни с кръв. До нея яздеха лорд Ренли, Дик Краб и Варго Хоут. Кръв шуртеше от гърлото на Ренли. От разпраното ухо на Козела се цедеше гной.

— Къде отиваме? — попита Бриен. — Къде ме водите?

Никой не пожела да й отвърне. „Как да ми отговорят? Всички те са мъртви“. Значеше ли това, че и тя е мъртва?

Лорд Ренли беше пред нея, милият й усмихнат крал. Водеше коня й през дърветата. Бриен извика да му каже колко много го обича, но щом той се обърна и я погледна навъсено, видя, че изобщо не е Ренли. Ренли никога не се въсеше. „Винаги имаше усмивка за мен“… освен…

— Студено е — отрони кралят озадачено и някаква сянка изпълзя без човек, който да я хвърли, а кръвта на милия й крал швирна през зелената стомана на нагърленика му и намокри дланите й. Беше топъл човек, но кръвта му бе студена като лед. „Това не е истинско — каза си тя. — Това е само поредният сън и скоро ще се събудя“.

Конят изведнъж спря. Сграбчиха я нечии груби ръце. Видя лъчи на червена следобедна светлина, плъзнали през клоните на някаква леска. Един кон ровеше с муцуна в сухите листа за лешници, а наоколо обикаляха мъже и говореха тихо. Десет, дванайсет, може би повече. Бриен не позна лицата им. Лежеше на земята, с гръб към ствола на едно дърво.

— Изпийте това, милейди — каза момичешкият глас. Пред устните на Бриен се появи чаша. Люто и горчиво. Бриен го изплю.

— Вода… Моля те. Вода.

— Водата няма да помогне за болката. Това ще я спре. Малко. — Момичето отново опря чашата до устните й.

Заболя я дори от пиенето. Виното потече по брадичката й и закапа по гърдите й. Когато чашата се опразни, момичето я напълни отново. Бриен загълта и се задави.

— Стига.

— Още. Едната ви ръка е счупена, сигурно имате и пукнати ребра. Две или три.

— Захапката — отвърна Бриен и си спомни тежестта му и как коляното му се беше стоварило в гърдите й.

— Да. Същинско чудовище.

Всичко се върна в ума й. Мълниите горе и калта долу, тихият тропот на дъжда, отскачащ от шлема на Хрътката, ужасната сила на ръцете на Захапката. Изведнъж се ужаси от това, че е вързана. Опита се да се изтръгне от въжетата, но те само се впиха още по-силно. Много здраво бяха стегнати китките й. По конопа имаше засъхнала кръв.

— Мъртъв ли е? — Бриен потръпна. — Захапката. Мъртъв ли е?! — Спомни си как зъбите му откъснаха плът от лицето й. При мисълта, че може още да е жив, да диша някъде, й се дощя да изпищи.

— Мъртъв е. Джендри го промуши с копие във врата. Пийте, милейди, или ще ви го излея в гърлото.

Изпи го.

— Търся едно момиче — прошепна между глътките. За малко не каза „сестра ми“. — Знатна девица на тринайсет. Има сини очи и кестенява коса.

— Не съм аз.

„Не си“. Бриен го виждаше. Момичето беше тънко като вейка. Беше вързала на плитка кафявата си коса, а очите й бяха много стари за годините й. „Кафява коса, кафяви очи, простовато лице. Върба, само че с шест години по-голяма“.

— Ти си сестрата. Ханджийката.

— Може и да съм. — Момичето примижа. — И какво ако съм?

— Имаш ли си име? — попита Бриен. Стомахът й изкъркори. Уплаши се да не повърне.

— Вътък. Също като „Върба“. Джейни Вътъка.

— Джейни. Развържи ми ръцете. Моля те. Имай жал. Въжетата жулят китките ми. Тече ми кръв.

— Не може. Трябва да останете вързана, докато не…

— …докато не застанете пред милейди. — Ренли стоеше зад момичето, избута кичура черна коса от очите си. „Не Ренли. Джендри“. — Милейди иска да отговаряте за престъпленията си.

— Милейди? — Главата й се замая от виното. Трудно й беше да мисли. — Каменно сърце. Това ли имаш предвид? — Лорд Рандил бе споменал за нея в Девичето езеро. — Лейди Каменно сърце.

— Някои я наричат така. Други — други неща. Мълчаливата сестра. Безмилостната майчица. Палачката.

„Палачката“. Бриен затвори очи и видя труповете, полюшващи се под голите кафяви клони, видя почернелите им подпухнали лица. Обзе я ужас.