Пир за врани

— Дори сънищата могат да лъжат. Милейди, откога не сте яла? Сигурно сте прегладняла?

Усети, че е прав. Коремът й беше празен.

— Храна… малко храна ще ми е добре дошла, благодаря ви.

— Значи храна. Седнете. После ще поговорим, първо храната. Почакайте тука.

Торос запали лоена свещ и се скри в черната дупка под една скална издатина, а Бриен остана сама в малката пещера. „За колко дълго обаче?“

Обиколи кухината да подири оръжие. Каквото и да е — тояга, кривак, кама. Намери само камъни. Един прилегна добре в юмрука й… но си спомни за Шепотите и какво се случи, когато Шагуел се опита да надвие ножа с камък. Чу стъпките на връщащия се жрец, пусна камъка на пода и седна отново.

Торос й донесе хляб, сирене и купа яхния.

— Съжалявам. Последното мляко се е пресякло, а медът е свършил. Храната става все по-оскъдна. Все пак това ще ви позасити.

Яхнията беше студена и мазна, хлябът корав, сиренето — още по-кораво. Бриен в живота си не бе яла толкова вкусно.

— Спътниците ми тук ли са? — попита го, щом изгълта и последната лъжица яхния.

— Септона го освободиха да си върви по пътя. Никому не е сторил зло. Другите са тук и чакат присъда.

— Присъда ли? — Тя се намръщи. — Подрик Пейн е още момче.

— Казва, че е скуайър.

— Знаете как се хвалят момчетата.

— Скуайър на Дяволчето. Бил се е в битки. Дори е убивал, ако го слуша човек.

— Момче е — повтори тя. — Имайте жал.

— Милейди, не се съмнявам, че добротата, милостта и опрощението все още може да се намерят някъде из тези Седем кралства, но не ги търсете тук. Това е пещера, а не храм. Когато хората трябва да живеят като плъхове в тъмното под земята, скоро им свършва жалостта, като млякото и меда.

— А справедливост? Тя не може ли да се намери в пещери?

— Справедливост. — Торос се усмихна вяло. — Помня я аз справедливостта. Имаше приятен вкус. Берик ни водеше само заради справедливостта, или поне така си казвахме. Бяхме кралски хора, рицари и герои… но някои рицари са тъмни и вдъхват ужас, милейди. Войната ни превръща всички в чудовища.

— Казвате ми, че сте чудовища?

— Казвам, че сме хора. Вие не сте единствената с рани, лейди Бриен. Някои от братята ми бяха добри мъже, когато започна това. Други бяха… по-малко добри, да го кажем? Макар че според някои не е важно как започва един мъж, а как свършва. Предполагам, че и с жените е същото. — Жрецът се изправи. — Боя се, че времето ни заедно свърши. Чувам, че братята ми идват. Нашата лейди ги е пратила за вас.

Бриен чу стъпките им и видя мигащата светлина от факел на входа.

— Казахте ми, че отишла при Тържището.

— Беше. Върна се, докато спяхте. Тя самата никога не спи. „Няма да се уплаша“, каза си Бриен, но беше много късно за това. Ето защо си обеща: „Няма да позволя да видят страха ми“. Бяха четирима, корави мъже с изпити лица, облечени в ризници, брони и кожа. Единия го позна: едноокия мъж от сънищата й.

Най-едрият от четиримата носеше оцапано опърпано жълто наметало.

— Хареса ли ти храната? — попита я. — Дано. Защото е последната храна, която сигурно ще ядеш. — Беше с кафява коса, брадат, мургав и със счупен нос, зараснал накриво. „Познавам този човек“, помисли Бриен.

— Ти си Хрътката.

Той се ухили. Зъбите му бяха ужасни — криви, кафяви и прогнили.

— Сигурно. Като видях как милейди взе, че уби последната. — Завъртя глава и се изплю.

Спомни си блясъка на мълнията, калта под краката си.

— Аз убих Рордж. Той е взел шлема на Клегейн от гроба, а ти си го откраднал от неговия труп.

— Не чух да възразява.

Торос изсъска стъписано.

— Вярно ли е това? Шлемът на мъртвец? Толкова ниско ли сме паднали?

Едрият мъж го изгледа навъсено.

— Стоманата е добра.

— Нищо добро няма в този шлем, нито в мъжете, които го носиха — каза червеният жрец, — Сандор Клегейн беше изтерзана душа, а Рордж беше звяр в човешка кожа.

— Не съм ни единият, ни другият.

— Тогава защо показваш лицето им на света? Див, озъбен, извратен… това ли искаш да бъдеш, Лем?

— Този шлем ще плаши враговете ми.

— Този шлем плаши мен.

— Затвори си очите тогава. — Мъжът в жълтото наметало махна рязко. — Отведете курвата.

Бриен не оказа съпротива. Бяха четирима, а тя бе изтощена и ранена, гола под вълнената риза. Трябваше да наведе глава, за да не се удари в тавана, щом я подкараха през кривия коридор. Проходът се издигна рязко и на две места зави, преди да свърши в по-голяма кухина, пълна с разбойници.

В средата на пода бе изкопано огнище и въздухът бе изпълнен със синкав дим. Мъжете се бяха струпали край пламъците и се грееха. Други стояха край стените или седяха на сламени постели. Имаше и жени, и дори няколко деца, които надничаха плахо иззад полите на майките си. Там беше и Дългата Джейни Вътъка.

В една ниша беше вдигната груба маса на дървени магарета. Зад нея седеше жена, цялата в сиво, загърната в наметало и със спусната качулка. В ръцете й имаше корона, бронзово кръгче, обкръжено с железни мечове. Тя я оглеждаше, пръстите й галеха връхчетата, сякаш за да изпитат остротата им. Очите й проблясваха изпод ръба на качулката.