Полет 800

— Няколко. Но иначе отменихме някои резервации и връщахме хората, които идваха в хотела. За една седмица почти всички стаи бяха заети от ФБР.

— Ясно. Водихте ли отчет за агентите, които бяха отседнали тук?

— Само временен.

— Какво значи това?

— Ами, имахме само компютърна документация, за да насочваме телефонните разговори и да следим за извънредни сметки. Те постоянно идваха и си отиваха, понякога си сменяха стаите и без наше знание. Защо питате?

Не ми харесваше господин Роузънтал да ми задава такива въпроси, обаче каквото съм си лъжливо копеле, отвърнах:

— Главното счетоводство оспорва някои такси.

— Разбирам… е, направихме каквото можехме. С тях не се работеше лесно. Не се обиждайте.

— Не се обиждам. Та значи те са обсебили хотела.

— Да.

— Поискаха ли например да изхвърлите журналистите, които бяха отседнали тук?

— Да, след като го споменавате, се сещам, че поискаха. — И усмихнато прибави: — Не знам кои са по-лоши гости, агентите от ФБР или журналистите. Не се обиждайте.

— Не се обиждам.

— Репортерите вдигнаха голям шум, но тъй като беше въпрос на национална сигурност, трябваше да напуснат.

— Несъмнено. Мислите ли, че бихте могли да намерите имената на агентите от ФБР, които са били отседнали тук от юли деветдесет и шеста до… да речем, октомври?

— Едва ли. Накрая дойде друг агент от Бюрото и изчисти компютъра. Национална сигурност. Ето защо обичам книжната документация.

— И аз. — Тухлената стена все се изпречваше пред лицето ми.

Обаче се бях натъкнал на някои интересни и странни съвпадения, за които не ми бяха споменали нито Кейт, нито Дик Карнс, нито Мари Губитози. Сигурно защото и те не знаеха. Е, поне Дик и Мари нямаше откъде да знаят за изчезналите хора, досиета и компютърни данни. Но госпожа Мейфилд може и да знаеше. Даже можеше да е била отседнала в хотела.

— Да надникнем в стая двеста и три — помолих господин Роузънтал.

Той въпросително повдигна вежди.

— Защо? Минаха пет години.

— Стаите ми говорят.

Управителят ме изгледа странно, нещо напълно разбираемо след такова изявление. Струва ми се, че започваше да става малко подозрителен.

— В стаята може да има гости. — После колебливо прибави: — Бихте ли повторили целта на посещението си?

Когато работя с партньор, обикновено играя лошото ченге, обаче когато съм сам, трябва да играя и двете роли и това понякога е объркващо за събеседника ми.

— Целта на моето посещение не е правният статут на вашите служители — отвърнах аз. — Но може да стане. Междувременно, аз водя това следствие, господин Роузънтал, не вие. Заведете ме в стая двеста и три.

25

Минахме през рецепцията и господин Роузънтал попита Питър:

— Има ли някой в стая двеста и три? Младежът провери в компютъра.

— Да, господине. Господин и госпожа Шулц, двудневен престой, пристигнали са…

— Виж дали са си в стаята — прекъснах го аз.

— Веднага, господине. — Той набра телефонния номер и някой му отговори.

Питър ме погледна.

— Кажи им да напуснат стаята. Излъжи ги, че е избягала змия или нещо подобно. Могат да се върнат след двайсет минути.

Той се прокашля.

— Извинявайте, госпожо Шулц, с господин Шулц ще трябва да напуснете стаята за двайсет минути… има… електрически проблем. Да. Благодаря ви.

Управителят изглеждаше недоволен, но нареди на Питър:

— Дай ключа от стая двеста и три на господин Кори. Младежът изтегли едно чекмедже, извади метален ключ и ми го подаде.

— Предполагам, че нямате нужда от мен — каза ми господин Роузънтал. — Ще съм в кабинета си, ако ви потрябва още нещо.

Не исках да го изпускам от поглед, за да не му хрумне да се обади във ФБР.

— Предпочитам да дойдете с мен. Заведете ме там.

Той малко неохотно ме поведе през вратата на фоайето по алеята към крилото „Мънибог Бей“.

Както казах, това беше продълговата двуетажна сграда, без особено обаяние, въпреки че покривът представляваше купол с ветропоказател, по който установих, че вятърът духа откъм залива.

Качихме се по вътрешно стълбище на втория етаж и минахме по терасата, покрита от стрехата на покрива. Възрастна двойка бързо напускаше една от стаите и предположих, че това е стая 203 с електрическата змия.

След като ни подминаха, отключих и влязох в стаята.

Семейство Шулц бяха прибрани хора и като че ли там не живееше никой.

Стаята беше просторна, декорирана в свежия стил на Марта Стюарт5, който преобладава из тия краища.

Проверих в банята, в която имаше душ кабина, достатъчно голяма, за да побере спокойно двама души или четирима близки приятели.

Върнах се в стаята, където имаше телевизор и лавици с чаши, салфетки, шейкъри и тирбушон. Под лавиците беше минибарът.

Знаех, че от ФБР са взели отпечатъци от цялата стая, от пода до тавана, и че са събрали с прахосмукачка органичната материя от килима, столовете и леглото. Обаче Роксан Скаранджело ги бе изпреварила и ако се допуснеше, че я е бивало в работата, сигурно не бяха останали пръстови отпечатъци, влакна или косми, нито пък в тоалетната чиния беше плавал презерватив, годен за ДНК анализ. Обаче човек никога не е сигурен.