Полет 800

Просеката се стесни и завих между две пясъчни дюни, откъдето преди пет години дон Жуан и неговата мадама се бяха спуснали на плажа.

Спрях горе-долу на същото място, където преди два дни бяхме застанали с Кейт, и слязох от колата. Пътят от хотел „Бейвю“ ми бе отнел общо по-малко от двайсет минути. Това означаваше, че двойката е стигнала там към седем и двайсет, ако Лусита беше посочила вярно времето, когато ги бе видяла.

После бяха намерили уединено място между дюните, бяха постлали одеялото, бяха извадили хладилната чанта и бяха нагласили видеокамерата или поне бяха свалили капачката, бяха отворили виното и така нататък, което означаваше някъде към осем без петнайсет.

Следваше малко вино, малко това-онова на одеялото и разходка по плажа, облечени или голи.

Събух си мокасините и закрачих по пясъка, където стотина души лежаха, разхождаха се, тичаха, играеха фрисби и плуваха в спокойното море.

Зачудих се дали дон Жуан и неговата мадама биха отишли до морето голи, макар и вечер. Може би. Хората, които въртят тайно любов, по природа са безразсъдни. Спрях при водата и погледнах назад към пясъчната дюна.

Ако се допуснеше, че са слезли до брега, може да бяха решили да заснемат романтичния залез, което означаваше, че камерата е била насочена точно към мястото на експлозията.

Загледах се в океана и се замислих за всичко това.

Включих мобифона си и зачаках да получа съобщение, обаче нямаше нищо. Съвсем малко хора имат номера ми и още по-малко от тях си падат по мен. Обаче обикновено ми се обаждат по два-три пъти дневно.

Включих пейджъра. Много хора имаха номера на пейджъра ми, сред които информатори, заподозрени, свидетели, колеги и обслужващият персонал на блока ми. Но и тук нямаше нищо.

Това мълчание или не означаваше нищо, или вещаеше нещо лошо. Ако съдех по собствения си опит, мълчанието обикновено не означава нищо, освен когато предвещава лоши неща. Стига дзен за тоя ден.

Замислих се дали да рискувам и да се обадя на мобифона на Кейт, обаче пак от собствен опит знаех, че адски много бегълци са залавяни при опит да се свържат с жени. Изключих и мобифона, и пейджъра.

Погледнах си часовника. Наближаваше четири и хората започнаха да си тръгват от плажа.

Поех обратно към джипа, като си мислех за посещението си в хотел „Бейвю“. Бях сигурен, че съм направил всичко, каквото трябваше да свърша в него, но човек винаги го гризе съмнението, че е пропуснал нещо, че не е задал някакъв въпрос, че не е забелязал някаква следа.

Всъщност бях убеден, че съм пропуснал нещо — нещо беше изскочило в главата ми и бе изчезнало, преди да го осъзная.

Дупките във времето винаги са важни, защото тогава се случват разни неща. Регистриране в хотела в четири и половина, в седем вечерта на плажа. Това бяха два и половина часа, които дон Жуан и неговата мадама бяха прекарали или в стаята, или извън нея.

Ако бяха прекарали времето в стаята, може да бяха правили секс, но не го бяха снимали, защото камерата е била в колата им. После бяха слезли на плажа с хотелското одеяло, сигурно пак да правят секс и да го заснемат. Какъв мъжага. След това бяха възнамерявали да се върнат в стаята със своя порно запис и отново да правят секс, докато го гледат. Супермен.

Струваше ми се абсурдно. Следователно може да не бяха правили секс, след като се бяха регистрирали в четири и половина. Тогава какво бяха правили през тия два и половина часа? Бяха разговаряли. Или спали. Бяха гледали телевизия или бяха чели. А може да бяха напуснали стаята и да бяха правили нещо друго, което да остави документна следа.

Обаче това се беше случило преди пет години. Следата не само че бе изстинала, но Тед Наш и Лайъм Грифит явно бяха изтрили отпечатъците им.

Това щеше да е цяло предизвикателство.

26

Върнах се вкъщи малко след седем. Кейт беше в кухнята по оскъдно боди — готвеше любимата ми пържола с истински пържени картофки и чеснови хлебчета. Дрехите, които бях зарязал на пода в дневната, бяха прибрани и в кофичка с лед ме очакваше бутилка бира.

Това изобщо не беше вярно естествено, освен часа и че Кейт бе там. Седеше на фотьойла и четеше „Таймс“.

— Здравей — казах аз.

Кейт ме погледна.

— Здравей.

Хвърлих блейзъра на кушетката в знак, че имам намерение да остана.

— Е, как мина денят ти?

— Добре. — Тя продължи да чете вестника.

— Днес ходих на лекар — продължих аз. — Остава ми по-малко от месец живот.

— Откога го броиш?

— От около обяд.

— Ще си го отбележа в календара.

— Добре, виж какво ще ти кажа. Няма да се извинявам за поведението си снощи…

— По-добре се извини.

— Добре де, извинявай. Обаче и ти трябва да се извиниш, че ме излъга.

— Извиних ти се. Най-малко три пъти.

— Приемам извинението ти. Разбирам защо си го направила. И освен това смятам, че това е благотворно преживяване и за двама ни и заздравява и разкрепостява връзката ни.

— Ти си пълна откачалка.

— Какво искаш да кажеш?

— По-добре да прекратим този разговор — отвърна Кейт.

— Добре. Обаче искам да знаеш, че те обичам — точно затова се разстроих за теб и Тед Наш.

— Джон, мисля, че повече мразиш Тед Наш, отколкото обичаш мен.