Полет 800

Върнах се при минибара. Телевизорът бе поставен върху въртяща се стойка и аз я завъртях и погледнах гърба на уреда с аудио и видео жаковете, плюс кабелния вход.

Ако се оставех да разсъждавам извън установените факти, можех да си представя как дон Жуан и неговата мадама дотърчават в тая стая след срещата си на плажа.

На връщане от там оня, който не беше шофирал, може да бе прегледал записа, за да види дали са снимали катастрофата в небето. Ако бяха видели експлозията през визьора, сигурно бяха поискали да я видят по-ясно на телевизионния екран.

Затова бяха включили адаптора във видеокамерата и после в стенния контакт отдясно на телевизора, после бяха свързали камерата с телевизора и бяха изгледали записа от плажа.

Беше естествено да носят адаптор и свързващ кабел, ако се допуснеше, че първоначалното им намерение е било да се върнат в хотела и да пуснат неприличния си запис от плажа на телевизора, докато пак загряват на по чашка.

Естествено имаше вероятност двамата да не са правили секс на плажа, а само да са искали да снимат залеза, за да си създадат романтично настроение за по-късно, и неволно да са записали последните мигове на полет 800.

Всъщност нямаше значение какво са искали да заснемат, как се чукат или как се държат за ръце, по-важен беше фонът.

Във всеки случай те не бяха женени един за друг, иначе щяха да предадат видеозаписа на ФБР.

Вместо това бяха духнали от Уестхамптън толкова бързо, че бяха зарязали улики на плажа и петстотиндоларов депозит в хотел „Бейвю“.

Големият въпрос бе дали са унищожили записа.

На тяхно място аз щях да го унищожа. Или пък нямаше. Веднъж унищожен, той не можеше да се възстанови, а хората рядко предприемат невъзвратимата крачка — от собствен опит знам, че обикновено крият уликите. Познавам най-малко десет души в затвора, които нямаше да са там, ако бяха унищожили, а не скрили уликите за своето престъпление. Нарцистичната личност върши глупости.

Господин Роузънтал стоеше мълчаливо и сигурно чакаше стаята да ми проговори. Помислих си дали да не долепя шепа към ухото си, обаче допреди десет минути той напълно ми беше съдействал и не виждах основание да го разстройвам повече.

— Ключът в стаята ли беше оставен? — попитах го.

— Да. Спомням си, защото агентите го взеха, за да го проверят за отпечатъци. Но Роксан го беше пипала, когато го беше намерила в стаята, после го беше пипал Кристофър, а сигурно и други. Въпреки това го взеха и ми дадоха разписка.

— Пазите ли я?

— Не. След няколко дни те върнаха ключа и им върнах разписката.

— Добре. На каква възраст беше Роксан Скаранджело?

— Някъде към двайсет и две.

— Спомняте ли си кога е рожденият й ден?

— Хм… струва ми се, че беше през юни. Не си спомням датата, но помня, че персоналът всеки юни й организираше скромно тържество в салона. Харесвано момиче.

— Ясно. — За последен път огледах наоколо и излязох на терасата. Господин Роузънтал ме последва.

Преди пет години някъде оттук Лусита беше видяла мъжа с одеялото и неговата мадама да излизат от тая стая — точно както аз бях видял семейство Шулц припряно да напуска крилото. Нямаше значение, че бе разпознала дон Жуан по полицейския портрет или че не беше успяла да види добре жената — важното бе, че ги е видяла да излизат от стая 203 и че определено е имало жена и одеяло.

Виждах паркинга на петдесетина метра. Лусита ясно трябваше да е видяла двамата да се качват в колата — жълто-кафява, с пет врати.

Реших да оставя господин Роузънтал с добър спомен от моето посещение.

— Свърших тук — осведомих го. — Благодаря ви за съдействието и се надявам, че не съм ви отнел прекалено много време.

— Винаги съм готов да помогна — отвърна управителят и прибави: — Нали няма да забравите да ми пратите копия от липсващите досиета?

— Веднага ще се заема с това. Междувременно, моля, не споменавайте на никого за идването ми.

— Има ли вероятност скоро да установите какво се е случило със самолета? — попита той.

— Ние знаем какво се е случило с него. Случайна експлозия на резервоара.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е. Следствието е приключено, господин Роузънтал. Дойдох във вашия хотел, за да проверя процедурите и докладите на агентите, които са работили тук. Документална проверка.

— Щом казвате.

Започваше да става малко сприхав, затова му напомних:

— Трябва да правите ксерокопия на зелените карти и да взимате номерата на социалните осигуровки на всичките си служители.

Управителят не отговори. Подадох му ключа от стая 203.

— Вратовръзката ви ми харесва.

Оставих господин Роузънтал на терасата, слязох по стълбището и отидох при джипа си на малкия паркинг.

Запалих мотора и потеглих на юг към залива. Минах по мостчето и завих по Дюн Роуд. След десет минути влязох в паркинга на окръжния парк „Къпсог Бийч“. Показах служебната си карта на пазача в кабинката.

— Трябва да стигна до просеката.

— Забранено е.

— Благодаря.

Прекосих паркинга, който беше почти пълен в тоя час на ясния слънчев ден, и продължих по просеката. По нея вървяха хора и общуваха с природата, но услужливо отскачаха, за да пуснат джипа ми.