Полет 800

Издърпах наслуки едно чекмедже, намерих няколко папки с латиноамерикански имена и ги прелистих. Нямаше много информация, освен сведения за заплатата и качеството на работата. Нямаше номера на социални осигуровки, нито копия на зелените им карти, ако се допуснеше, че са временно пребиваващи. Посочих това на господин Роузънтал, който отвърна:

— Сигурен съм, че в счетоводството имат цялата информация.

— Ясно. — Не бях дошъл да го тормозя, задето взима на работа незаконно пребиваващи чужденци, обаче сега го държах натясно, в случай, че се наложеше да се възползвам от това.

По-голямата част от работата ми в Контратерористичната спецчаст и по-рано в отдел „Убийства“ в НЙПУ се свеждаше до яко бачкане и процедури — но пък това не позволява на ума да върти на празни обороти. Има достатъчно „откривателски“ моменти, които възнаграждават усилията. И от време на време даже става вълнуващо, когато започнат да стрелят по теб или се надбягваш с престъпник, който обикновено е въоръжен, опасен и отчаян. Откакто за последен път се бяха опитали да ме убият, беше изтекла година и въпреки че тоя стимул не ми липсваше, започваше да ми доскучава. Случаят с полет 800 бе тъкмо онова, от което се нуждаех, за да вляза във форма. За съжаление, тоя път не бях на една и съща страна със закона, но поне се надявах, че съм на една и съща страна с ангелите.

В помещението на архива влезе грамадна латиноамериканка на средна възраст.

— Викали сте ме, господин Роузънтал — с известен акцент, но на правилен английски каза тя.

— Да, госпожо Моралес. — Той ме погледна. — Този господин ще ви зададе няколко въпроса. Моля, опитайте се да му съдействате.

Домакинката кимна.

— Помните ли една жена, която преди пет години е работила при вас, Лусита Гонзалес Перес? — без да се представям, попитах аз. — Камериерката, която случайно видяла гостите от стая двеста и три, мъжа и жената, към които са проявили интерес от ФБР.

— Спомням си — потвърди тя.

— Добре. Разговаряхте ли с Лусита, след като я разпитаха агентите?

— Да.

Обърнах се към господин Роузънтал.

— Бих искал да остана насаме с госпожа Моралес за няколко минути.

Той излезе и затвори вратата.

— Какъв беше имиграционният статут на Лусита? — попитах госпожа Моралес.

Тя се поколеба.

— Беше пресрочила работната си виза.

— И полицията е обещала да й помогне да уреди проблема си, така ли?

— Да.

— Помогнаха ли й?

— Не знам. Лусита не дойде на работа на другия ден и повече не я видях.

„И никога няма да я видите, госпожо Моралес. Нито пък аз“.

— Спомняте ли си чистачката Роксан Скаранджело? — продължих разпита. — Била е студентка.

Домакинката кимна.

— Да, тя работи при нас няколко лета.

— Разговаряхте ли с нея след полицейския разпит?

— Не.

— Тя върна ли се на работа на другия ден?

— Не.

— Изобщо върна ли се на работа?

— Не.

Бедната госпожа Моралес сигурно се чудеше дали и тя няма да изчезне. Започвах да се чудя дали и аз няма да изчезна. Това започваше да прилича на епизод от Досиетата „Х“. Реших да не го споменавам пред Кейт.

— Знаете ли къде мога да намеря Лусита?

— Не — отвърна домакинката. — Както казах, повече нито я видях, нито я чух.

— На каква възраст беше тя? Госпожа Моралес сви рамене.

— Младо момиче. Сигурно осемнайсет-деветнайсетгодишна.

— Откъде беше?

— От Салвадор.

— Къде живееше в Америка?

— При семейството си.

— Къде?

— Не съм сигурна.

Опитах още няколко въпроса, обаче госпожа Моралес се изчерпваше.

— Благодаря ви, госпожо Моралес — приключих аз. — Моля, не споменавайте за тоя разговор на никого. — „Иначе ще изчезнете“. — Бихте ли помолили господин Роузънтал да дойде тук?

Тя кимна и излезе.

Разбирах как и защо Лусита е изчезнала от хотел „Бейвю“, обаче Роксан Скаранджело беше съвсем друго нещо. И после служителят от рецепцията, Кристофър Брок, който неочаквано бе напуснал или го бяха уволнили. Преди пет години бяха прочистили тоя хотел, освен господин Роузънтал и госпожа Моралес, от които по-трудно можеха да се отърват — ако се разчуеше, нямаше да могат да обяснят прекалено многото съвпадения.

Управителят се върна в стаята.

— Госпожа Моралес помогна ли ви?

— Всъщност не си спомня почти нищо.

— Оттогава минаха пет години.

— Така е. Между другото, помните ли дали Роксан Скаранджело остана до края на онова лято?

Господин Роузънтал се замисли за миг.

— Обикновено остават… но много студенти напускат през последните две седмици на август, за да си починат преди семестъра.

— Ами Роксан?

— След като го споменавате, наистина се сещам, че тя напусна по-рано. Няколко дни по-късно я потърсих и някой ми каза, че си е заминала. — Той се позамисли. — Всъщност неколцина от персонала напуснаха след злополуката. Бяха разстроени.

— На каква възраст беше Кристофър Брок? Управителят отново се замисли.

— Най-много трийсетгодишен.

— Казахте, че сте запазили трийсет стаи за ФБР.

— Да.

— Колко стаи имате тук?

— Дванайсет в старото крило и двайсет и четири в „Мънибог Бей“, плюс четири бунгала.

— Наложи ли се да размествате гости, за да направите място за агентите?