Полет 800

— В отговор на тази загриженост ние преразглеждаме някои въпроси. — Прозвуча ми тъпо, обаче той кимна. — Както си спомняте, двама евентуални очевидци на катастрофата са отседнали във вашия хотел на седемнайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста, деня на трагедията.

— Как бих могъл да забравя? Успяхте ли да ги откриете?

— Не, господине.

— Е, те повече не са идвали тук. Поне доколкото знам. Щях да ви се обадя.

— Да, господине. Имате ли номер и име за свръзка?

— Не… но знам как да се свържа с ФБР.

— Добре. Прочетох доклада на агентите, които навремето са били тук, и искам да ми изясните някои неща.

— Разбира се.

Господин Роузънтал изглеждаше свестен, откровен и готов да съдейства.

— Тук ли е още служителят, който е регистрирал евентуалния очевидец? — попитах го.

— Не. Напусна скоро след катастрофата.

— Ясно. Как се казваше?

— Кристофър Брок.

— Знаете ли къде мога да го открия?

— Не, но мога да ви дам служебното му досие.

— Това ще ми е от полза. Имали сте и една камериерка, латиноамериканка на име Лусита Гонзалес Перес, която е видяла евентуалния свидетел и една жена да излизат от стаята си. Стая двеста и три. Камериерката още ли работи при вас?

— Едва ли. Не съм я виждал от онова лято. Но ще проверя.

— Дали имате и нейно досие?

На лицето му се изписа малко неловко изражение.

— Пазим ксерокопия на зелените им карти, ако имат разрешително за работа. Всичките ни служители от чужд произход или са американски граждани, или са с работна виза — иначе не ги взимаме на работа.

— Убеден съм в това, господине. Въпросът не е положението на тази жена в страната. Тя е свидетел и бихме искали отново да разговаряме с нея.

— Ще проверя.

— Добре. Имали сте още една чистачка. Която е влязла в стая двеста и три по обяд на другия ден и съобщила, че гостите са заминали и липсва одеяло. Тя още ли е тук?

— Не, не съм я виждал от онова лято. Започвах да виждам някаква закономерност.

— Но си я спомняте, нали? — попитах го.

— Да.

— Имате ли нейно досие?

— Сигурен съм, че имаме. Тя беше студентка, идваше всяко лято да работи в хотела. Работеше здраво и здраво купонясваше. — Той се усмихна и прибави: — Мисля, че последното лято, когато беше тук, пишеше дипломната си работа.

— Как се казваше?

— Роксан Скаранджело.

— Местна ли е?

— Не. Живееше във Филаделфия. Учеше в щатския университет. Или в Пенсилванския. Пише го в заявлението й.

— Пазите ли го?

— Да. Заради данъчните. Освен това винаги назначаваме повторно добрите служители и понякога им се обаждаме по телефона през май.

— Ясно. — Студентката Роксан не беше важна свидетелка, нито Кристофър от рецепцията, нито Лусита. Тогава какво правех тук, по дяволите? Понякога просто трябва да започнеш работа, да излезеш на терен и да задаваш въпроси на хора, които на пръв поглед не знаят нищо. Това е нещо като лабиринт, в който ставаш спец по лъжливи пътеки и задънени коридори — първата крачка към откриването на изход от лабиринта.

— Спомняте ли си имената на федералните агенти, които са дошли в хотела ви, за да търсят госта от стая двеста и три? — попитах аз.

— Не. Изобщо не научих имената им. Рано сутринта се появи някакъв човек… беше петъкът след катастрофата и той питаше дали някой от персонала е съобщил за изчезнало одеяло. Повикаха главната домакинка и тя потвърди, че липсвало одеяло от стая двеста и три. После агентът се срещна с мен и поиска разрешение да разговаря с персонала. Естествено, дадох му го, но попитах за какво става въпрос? И той отговори, че щял да ми обясни по-късно. Междувременно се появиха тези трима агенти от ФБР и единият каза, че било свързано с катастрофата. Носеше одеялото в найлонов чувал с надпис „Веществено доказателство“ и го показа, първо на мен, после на домакинката и няколко камериерки. Ние потвърдихме, че може да е липсващото одеяло. Тогава те настояха да прегледат регистрационните талони и компютърните данни и да разговарят със служителя, който е бил дежурен на рецепцията предишния ден. — Господин Роузънтал прибави: — Но всичко това ви е известно.

— Да. Спомняте ли си името на тоя агент, който първо е дошъл да пита за липсващо одеяло?

— Не. Даде ми визитката си, но после си я взе.

— Ясно. Продължете, моля.

Управителят разказа събитията отпреди пет години с яснотата на човек, който стотици пъти ги е излагал на приятели и роднини, да не споменавам за паметта на човек, който по необходимост си е имал работа с федерални агенти, обсебили целия му хубав и спокоен хотел.

В разказа му нямаше нищо ново, обаче аз го изслушах внимателно за всеки случай.

— Та се оказа, че гостът се е регистрирал под измислено име… тук имаме принцип да не подпомагаме такива неща…

— Освен през зимния сезон.

— Моля?

— Продължавайте.

— Държим да знаем кои са гостите ни. И Кристофър, служителят на рецепцията, точно е изпълнил задълженията си… но вече изискваме кредитна карта, шофьорска книжка или друг документ за самоличност със снимка.

Имах новина за господин Роузънтал, обаче сега не беше моментът да му я съобщавам и попитах:

— Защо е напуснал Кристофър?