Полет 800

Излязох от магистралата при знак, който обещаваше да ме отведе в Уестхамптън.

Поех на юг към залива и океана и след двайсет минути влязох в старомодното градче Уестхамптън Бийч. Минаваше един часът.

Известно време обикалях из града в опит да си представя, че преди пет години нашият дон Жуан е правил същото. Дали мадамата е била с него? Сигурно не, ако са били семейни. Искам да кажа, че не е било добра идея да я вземе от вкъщи. Затова бяха отишли поотделно и се бяха срещнали някъде там.

Не бяха отседнали в някой от многобройните почасови мотели по магистралата, понякога наричана „магистрала чук-чук“, и сигурно бяха възнамерявали да пренощуват, откъдето и скъпият хотел. Ако това беше вярно и допуснех, че са семейни, или бяха имали непоклатимо алиби, или съпрузите им бяха идиоти.

Почти си представях двамата да обядват в някой от ресторантите, които се нижеха пред погледа ми по главната улица. Или бяха знаели за хотел „Бейвю“, или го бяха избрали, обикаляйки из района. Хладилната чанта ми подсказваше, че сигурно са се готвели да отидат на плажа, и не бяха взели камерата, за да правят домашно видео за децата.

Не знаех къде се намира хотел „Бейвю“, обаче имах чувството, че е близо до залива, затова се насочих на юг по улица, наречена Бийч Лейн. Тия неща не се учат в полицейската академия.

Истинските мъже не питат за пътя и тъкмо затова е измислена системата за глобално позициониране, обаче аз нямах такава и бензинът ми свършваше. Спрях до една млада двойка на колела и попитах как да стигна до хотел „Бейвю“. Те бяха много любезни и след пет минути влязох в двора на хотела, където пишеше, че има свободни стаи.

Спрях на малък паркинг за регистрация на гостите и слязох.

Облечен в същите дрехи, в каквито Мари Губитози ми беше описала дон Жуан, влязох в „Бейвю“.

Хотелът щеше да се окаже или тухлена стена, или вълшебен прозорец, през който щях да надникна пет години в миналото.

23

Хотел „Бейвю“ изглеждаше точно така, както ми го беше описала Мари: голяма стара сграда във викториански стил и някога можеше да е бил частно имение. Отзад имаше модерна двуетажна постройка, която приличаше на мотел, разположена сред стари дървета, а зад нея забелязах няколко малки бунгала. Теренът се спускаше надолу към залива и в далечината видях бариерния остров, по който минаваше Дюн Роуд. Обстановката бе много приятна и разбирах защо двама богаташи на средна възраст са избрали мястото за любовна среща. От друга страна, на такова място можеха да се натъкнат на познати. Единият или и двамата, помислих си аз, бяха малко безразсъдни. Зачудих се дали още са женени за съпрузите си. Всъщност се питах дали жената още е жива. Обаче тук може би се намесваше моето детективско подсъзнание.

Изкачих няколкото стъпала на просторната дъсчена веранда и влязох в малко, добре обзаведено и климатизирано фоайе.

Обърнах се назад през стъклените врати и забелязах, че не виждам джипа си от фоайето.

— Добре дошли в хотел „Бейвю“, господине — поздрави ме служителят на рецепцията, елегантен младеж. — Какво обичате?

— Видях, че имате свободни стаи — отвърнах. — Искам стая в новата сграда.

Той затропа по компютъра си.

— Имаме свободна стая в крилото „Мънибог Бей“. Оттам се разкрива прекрасен изглед към залива за двеста и петдесет долара на нощ.

Икономиката отиваше на зле, обаче цените на „Бейвю“ се вдигаха.

— Ще я взема — казах аз.

— Отлично. Колко време ще останете при нас?

— Имате ли полудневни такси?

— Не, господине. Не и през лятото. — И прибави: — Елате наесен, ако искате набързо да се потъркаляте в чаршафите на половин цена.

Не каза точно тия думи, но смисълът беше същият.

— За една нощ — отвърнах аз.

— Ясно. — Служителят плъзна регистрационен талон и химикалка по плота и видях, че има маникюр. Заех се да попълня талона — хартията имаше твърда гланцова повърхност, по която оставаха отпечатъци, ако някой си направеше труда да ги снеме.

— Как ще уредите сметката си, господине? — попита ме служителят, който според месинговата табелка се казваше Питър.

— В брой.

— Отлично. Ще ми дадете ли кредитна карта, за да направя ксерокопие?

Побутнах талона към него.

— Не вярвам в кредитните карти. Обаче мога да ви дам петстотин долара в брой като депозит.

Той хвърли поглед към талона, после към мен.

— Отлично, господин Кори. Може ли да снимам шофьорската ви книжка?

— Не я нося. — Поставих визитката си върху плота. — Ето картичката ми.

Младежът погледна визитката, която носеше логото на ФБР, и се поколеба.

— Имате ли някакъв друг документ за самоличност?

Носех служебната си карта естествено, обаче исках да видя дали ще успея да наема стая като дон Жуан.

— Името ми е избродирано на бельото ми. Искате ли да го видите?

— Господине?

— Това е, Питър. В брой за стаята, депозит и визитката ми. Трябва ми стая. — Пъхнах две двайсетачки в дланта му. — Това е за труда ти.

— Добре, господине… — Той прибра парите, извади изпод плота кочан квитанции, започна да попълва нещо, после пак погледна визитката ми, за да препише името. — От… ФБР ли сте?