Полет 800

В тоя юлски четвъртък нямаше много трафик. В петък Манхатън щеше да е фрашкан с коли, пътуващи от лонгайландския Истенд. Беше подходящ ден да посетя хотел „Бейвю“.

Настроих радиото на кънтри енд уестърн, подходяща музика за махмурлук. Тим Макгроу пееше „Моля те, запомни ме“. Хапнах малко чипс.

Та значи Кейт ме беше поизлъгала, за да не спомене името на Тед Наш, защото смяташе, че това име може да ме разстрои. Струва ми се, че бе използвала думата „психопат“. Във всеки случай, оценявах и разбирах защо ме е излъгала. От друга страна, както знае всяко ченге, лъжите са като хлебарки — ако видиш една, значи има още.

Иначе това малко спречкване си имаше положителната страна, защото поставяше известна дистанция между нас с Кейт, което беше полезно за случая. По-късно можех да й го обясня.

Мислех, че ще ми се обади, след като не ме види на работа, обаче мобифонът ми мълчеше.

Някои органи на реда, включително ФБР, си съдействат с мобилните оператори, за да проследяват местонахождението на даден мобифон или пейджър, ако знаят номера, даже човек да не използва телефона. Устройството само трябва да е включено и излъчва сигнал до най-близката кула, по който може да се определи къде се намира.

Не съм параноик — някои хора наистина се опитват да ме спипат. Затова си изключих мобифона и пейджъра, за да предотвратя петдесетпроцентната вероятност момчетата от ОСО да решат да проверят къде отивам, докато съм в болнични. Едновременното изключване на мобифона и пейджъра напълно противоречи на правилника, обаче това можеше да е най-малкият ми проблем.

Напуснах Куинс и навлязох в окръг Насау. Певецът по радиото си изплакваше очите за невярната си булка, най-добрия си приятел, нейното измамно сърце и самотните нощи. Бих му препоръчал психоаналитик, обаче и скочът помага. Превключих на друга станция.

Радиоводещ се пенявеше за нещо, докато някакъв друг, сигурно по телефона, се опитваше да вметне една-две думи.

Отне ми известно време, докато схвана проблема — нещо, свързано с Аден, и отначало си помислих, че приказват за Аден Конуей, моя барман от „Дреснърс“, обаче това ми се стори абсурдно. После някой спомена „Йемен“ и най-после загрях.

Изглежда, че нашият йеменски посланик, някоя си Барбара Бодин, беше забранила на Джон О’Нийл да се върне в Йемен. Колоритният и нахакан Джон О’Нийл, когото няколко пъти бях срещал, ръководеше от името на ФБР следствието на атентата срещу бойния кораб „Коул“ в пристанището на Аден, който се намира в Йемен. Ясно.

Доколкото успях да разбера от водещия и неговия злополучен събеседник — и от собствените си спомени от „Ню Йорк Поуст“ и клюките в КТС — като дипломат, посланик Бодин не одобрявала агресивните следствени методи на О’Нийл, докато той бил в Йемен. Затова, когато фебереецът се върнал във Вашингтон за инструктаж — което можеше и да е инсценирано, — тя му забранила достъп до страната.

Така или иначе, радиоводещият направо се дереше от викане, наричаше Държавния департамент шайка мухльовци, мамини синчета и даже използваше думата „предатели“.

Събеседникът му, явно говорител на Държавния департамент, се опитваше да каже нещо, обаче имаше такъв един блудкав глас, дето е адски досаден, докато водещият, истински бас профундо, не му оставяше никакви шансове.

— Имаме седемнайсет загинали моряци от „Коул“ — казваше водещият, — а вие спъвате следствието, като се огъвате пред тая никаква страна и тая малодушна посланичка… На коя страна е тя? На коя страна сте вие?

— Държавният секретар заключи, че посланик Бодин е постъпила обосновано и разумно, като е забранила на господин О’Нийл да се върне в Йемен — отвърна говорителят на Държавния департамент. — Това решение се основава на по-важни неща, като поддържането на добри отношения с йеменското правителство, което съдейства на…

— Съдейства ли?! — извика водещият. — Майтапите ли се, или сте ненормален? Та тия хора стоят зад атентата срещу „Коул“!

И така нататък. Пак превключих на предишната станция, където поне пееха за проблемите си.

Както казах, изводът за международния тероризъм е, че никой не иска да му даде статут на война. В сравнение със Студената война и ядрения Армагедон, тероризмът беше комар върху слонски задник. Или поне така смятаха във Вашингтон. А щом така смятаха във Вашингтон, на Федерал Плаза смятаха същото — макар да знаеха, че не е така.

Бях си мислил, че новото правителство ще проумее всичко това, обаче нямаше такива признаци. Което си беше страшно, ако човек вярваше, че радиоводещите са го проумели.

Напуснах окръг Насау и навлязох в Съфък, в края на който се намираше Хамптън.

Продължих на изток и подминах изхода за Уилям Флойд Паркуей, по който преди два дни бяхме отбили с Кейт, за да отидем на панихидата. „Уилям Флойд е рок звезда, нали?“ Усмихнах се.

Навлязох в местност, уместно наречена Боровия пущинак, и започнах да се озъртам за изход за Уестхамптън. Имаше изходи за Националната лаборатория „Брукхейвън“ и Калвъртън, което ми напомни защо тоя ден съм се чупил от работа, защо съм се скарал с жена си и защо се готвя да си навлека неприятности.