Полунощ

— Трудно е да се каже. Той току-що се сблъска с Истинския живот. Беше арестуван, знаейки, че могат да го линчуват, без в същото време да е сигурен, че някой ще узнае какво се е случило с него. Мислел е, че дори да го открием, ще се наложи да влезем в схватка, в която ще бъде трудно да победим — след като сме толкова малко, а и почти никаква магия не е останала.

— Но Сейбър се справи с тях — изтъкна Елена.

Погледна замислено към сандвичите, които бе оставила на леглото.

— Стефан, какво искаш — пилешка салата или шунка? — попита.

Последва тишина. Но минаха няколко секунди, преди Елена да го погледне изумено.

— О, Стефан… аз… аз наистина забравих. Аз просто — днес беше толкова странен ден — аз забравих…

— Поласкан съм — промълви Стефан. — А на теб ти се спи. Каквото и да е сложила госпожа Флауърс в чая…

— Мисля, че правителството би се заинтересувало от това — довърши Елена. — За шпионите си и разни други неща. Но засега… — Протегна ръце, отметна глава назад и разкри шията си.

— Не, любов моя. Ти може и да не си спомняш, но аз не съм забравил този следобед. Заклех се, че ще започна да ходя на лов, и точно това ще направя — заяви твърдо Стефан.

— Ще ме оставиш? — възкликна Елена, изтръгната от сладостното си задоволство. Двамата впиха погледи един в друг.

— Не ме оставяй — помоли Елена, като прибра косата от тила си. — Планирала съм всичко, как ще пиеш и как ще заспим прегърнати. Моля те, не тръгвай, Стефан.

Знаеше колко му е трудно да я остави сама. Дори да беше мръсна и изтощена, дори да носеше съдрани дънки и под ноктите й да имаше кал. Тя беше безкрайно красива, неустоимо привлекателна и загадъчна за него. Той копнееше за нея. Елена го усещаше през връзката им, която започваше да жужи, да се стопля, да го притегля по-близо.

— Но, Елена — възпротиви се Стефан. Опитваше се да е разумен! Нима той не знаеше, че в този момент тя искаше да забрави за всякакъв разум?

— Точно тук. — Елена му показа едно меко място на шията си.

Сега връзката им вибрираше и пулсираше, но Стефан продължаваше да проявява упорство.

— Ти трябва да се нахраниш. Трябва да поддържаш силите си.

Елена тутакси взе сандвича с пилешка салата и отхапа голямо парче. Ммм… вкусно. Наистина хубаво. Трябва да набере букет диви цветя за госпожа Флауърс. Тя толкова добре се грижеше за всички тях. Трябваше да измисли начини да й помага повече.

Стефан я гледаше как яде. Гледката събуди глада му, но това беше, защото свикна да се храни по часовник, а и почти не се движеше. Елена чуваше всичко това през връзката им, долавяше радостта му да види как тя укрепва и възвръща силите си. Чу посланието му, че вече се е научил да се контролира; нямаше да му навреди да си легне една нощ гладен. Щеше през цялата нощ да държи в прегръдките си любимата си Елена.

Не! Девойката беше ужасена. Откакто бе заключен в Тъмното измерение, и най-малкият намек, че се налага Стефан да търпи лишения, я изпълваше с непреодолим ужас. Внезапно установи, че й е трудно да преглътне хапката.

— Точно тук, точно тук… моля те! — Не искаше да го прилъгва и съблазнява, но ако я принудеше, щеше да го стори. Щеше да си измие идеално ръцете, да се преоблече в дълга прилепнала нощница и да дразни упоритите му кучешки зъби между целувките. Да ги докосва нежно с върха на езика си, в основата, където нямаше опасност да я разкъсат, докато откликнат и се удължат. В този момент той вече щеше да е замаян, загубил контрол, напълно под нейна власт.

Добре, добре!, изпрати й мисълта си Стефан. Милост!

— Не искам да ти давам милостиня. Нито ти да ми позволяваш да го направя — отрони тя, протегнала ръце към него. Гласът й отекна мек, нежен, изпълнен с копнеж. — Искам да ме държиш и никога да не ме пускаш; искам аз да те държа и никога да не те пускам.

Лицето на Стефан се промени. Погледна я с онова изражение, което имаше в затвора, когато бе отишла да го посети в балната си рокля — толкова различна от опърпаните дрехи, които носеше сега — и той бе прошепнал изумен: „И всичко това е мое?“

Тогава ги делеше телена мрежа, от която стърчаха извити куки. Сега помежду им нямаше нищо и Елена виждаше колко силно иска Стефан да дойде при нея. Протегна се още малко и Стефан се озова в прегръдките й и я притисна силно, но с безкрайна грижовност, внимавайки да не използва прекалено голяма сила, за да не я нарани. Когато се отпусна и подпря чело о нейното, девойката осъзна, че когато е уморена, тъжна или изплашена, споменът за това чувство ще я подкрепя и ще я стопля до края на дните й.