Полунощ

Най-после двамата се отпуснаха заедно върху чаршафите, дарявайки си един другиму спокойствие и утеха; разменяйки си сладостни, топли целувки. С всяка целувка Елена усещаше как целият останал свят с целия му ужас се отдалечава все повече и повече. Как можеше нещо да е грешно, когато тя имаше чувството, че раят е толкова близо? Мат и Мередит, Деймън и Бони със сигурност щяха също да са в безопасност и щастливи. А междувременно всяка целувка я приближаваше към небесното блаженство. Знаеше, че и Стефан се чувства по същия начин. Двамата бяха толкова щастливи заедно. Елена бе сигурна, че много скоро цялата вселена ще отекне с тяхната радост, която ги обливаше като чиста светлина и преобразяваше всичко, до което се докоснеше.

Бони се свести и осъзна, че е била в безсъзнание само няколко минути. Започна да трепери и изглежда, не можеше да спре. Усети, че я обгръща топла вълна. Знаеше, че Деймън се опитва да я стопли, но треперенето продължаваше.

— Какво не е наред? — попита Деймън. Тонът му бе по-различен от обичайния.

— Не зная — отвърна момичето. И наистина нямаше представа. — Може би, защото не спираха да се канят да ме хвърлят през прозореца. Нямаше да крещя — додаде припряно, в случай че той предположи обратното. — Но след това започнаха да говорят как ще ме изтезават…

Усети как тялото на Деймън се разтърси от силен спазъм. Той я стискаше толкова здраво.

— Да те изтезават! Заплашвали са те с това?

— Да, защото, както знаеш, звездната сфера на Мисао е изчезнала. Те знаят, че част от течността й е била излята. Не съм й го казала аз. Но се наложи да им кажа, че аз съм виновна, задето последната половина е била излята, и адски ми се вбесиха. О! Деймън, причиняваш ми болка!

— Значи твоя е вината, че е била излята, така ли?

— Ами, предполагам, че е така. Ти нямаше да можеш да го направиш, ако аз не се бях напила и — к–какво не е наред, Деймън? И ти ли си ми бесен? — Той наистина я стискаше толкова силно, че тя едва дишаше.

Усети как ръцете му бавно се отпускат.

— Един съвет, малко червено птиченце. Когато някой заплашва да те изтезава или убие, ще е много по… изгодно… да му кажеш, че вината е на някой друг. Особено пък, ако това е самата истина.

— Зная това! — рече Бони възмутено. — Но те така или иначе щяха да ме убият. Ако им бях казала за теб, щяха да наранят и теб.

Деймън я притегли грубо към себе си, така че тя да го гледа в лицето. Бони усети внимателно докосване на телепатичната му мислена сонда. Тя не се противопостави; беше прекалено заета да се чуди защо той има тъмнолилави сенки под очите си. После Деймън я разтърси леко и тя престана да се пита.

— Нима не разбираш основните правила на самосъхранението? — попита той и тя си помисли, че отново изглежда ядосан. Определено изглеждаше различен от всеки друг път, когато го бе виждала — с изключение на един, помисли си, и това беше, когато Елена трябваше да изтърпи полагаемото й се наказание, задето бе спасила живота на лейди Улма, когато лейди Улма беше робиня. Тогава имаше същото изражение, толкова застрашително, че дори Мередит се бе изплашила от него, но в същото време толкова изпълнено с вина, че на Бони й се бе приискало да го утеши.

Но в случая сигурно имаше някаква друга причина, нашепваше разумът на Бони. Защото ти не си Елена и той никога няма да се отнася към теб, както към Елена. Пред очите й изплува гледката на онази кафява стая. Бони беше абсолютно сигурна, че Деймън никога нямаше да остави Елена там. А и Елена нямаше да му го позволи.

— Трябва ли да се върна там? — попита тя, осъзнавайки, че се държи дребнаво и глупаво. Само до преди малко кафявата стая й се бе струвала като истински рай.

— Да се върнеш там? — попита Деймън прекалено бързо. Имаше чувството, че е видял кафявата стая през очите й. — Защо? Съдържателката ми даде всичко от стаята. Така че у мен са дрехите ти и един куп звездни сфери, в случай че не си изгледала всички. Но защо смяташ, че може да се наложи да се върнеш там?

— Ами, зная, че ти търсиш благородна дама, а аз не съм такава — отвърна Бони простичко.

— Това беше, за да мога да се превърна отново във вампир — каза Деймън. — Какво си мислиш, че те държи във въздуха точно в този момент?

Ала този път Бони знаеше, че някак си усещанията от звездните сфери „Никога вече“ все още бяха в съзнанието й и Деймън също ги вижда. Той отново беше вампир. А съдържанията на тези звездни сфери бяха толкова отвратителни, че каменната маска на Деймън най-сетне се пропука. Бони почти можеше да предположи какво мисли за тях и за нея, оставена да трепери всяка нощ под онова протрито одеяло.

И тогава за нейно пълно смайване Деймън, винаги сдържаният, а сега чисто нов вампир, изтърси:

— Съжалявам. Не помислих как ще ти се отрази онова място. Има ли нещо, което ще те накара да се почувстваш по-добре?