Полунощ

Бони примигна. Запита се съвсем сериозно дали не сънува. Деймън не се извиняваше. Деймън беше прочут с това, че не се извинява, не обяснява, нито е мил с хората, освен ако не иска нещо от тях. Но поне едно нещо изглеждаше реално: повече нямаше да се налага да спи в кафявата стая.

Мисълта бе толкова вълнуваща, че тя се изчерви леко.

— Може ли да слезем на земята? — осмели се да предложи. — Бавно? Защото истината е, че височините ме ужасяват.

Деймън примигна.

— Да, мисля, че можем — кимна. — Искаш ли нещо друго?

— Ами… има две момичета, които с удоволствие ще бъдат донори… ако… ами… ако са останали някакви пари — ако можеш да ги спасиш…

— Разбира се, че са останали пари — рече малко остро Деймън. — Дори взех обратно твоите пари от онази вещица, съдържателката.

— Добре тогава. Остава да ти кажа онази тайна, за която ти споменах, но не зная дали си спомняш.

— Колко скоро ще се почувстваш достатъчно добре, за да започнеш да разказваш? — попита Деймън.

24

Стефан се събуди рано. Прекара времето от зазоряване до закуска само да гледа Елена, която дори в съня си излъчваше вътрешно сияние, както златен пламък през бледорозова свещ.

На закуска всички, малко или повече, бяха потънали в мисли за предишния ден. Мередит показа на Мат снимка на брат си Кристиан, вампира. Мат разказа накратко на Мередит за начина, по който работеше съдебната система в Риджмънд, и й описа Каролайн като върколак. Беше ясно, че двамата се чувстват в най-голяма безопасност в пансиона.

А Елена, която се бе събудила, обгърната от съзнанието на Стефан, като собственото й съзнание все още бе пълно със светлина, не можеше да измисли нито план А, нито какъвто и да е друг. Останалите трябваше внимателно да я убедят в единственото нещо, което имаше смисъл.

— Стефан — заговори Мат, след като отпи от чашата с черно кафе на госпожа Флауърс. — Само той може да използва силата на внушението си вместо самозалепващите се листчета, за да въздейства на децата.

— А и Стефан — намеси се и Мередит — е единственият, от когото Шиничи може би се страхува.

— От мен няма никаква полза — обади се Елена тъжно. Нямаше апетит. Беше се облякла, изпълнена с чувство на обич и състрадание към целия човешки род и желание да помогне да се защити родният й град, но както изтъкнаха всички, навярно трябваше да прекара целия ден в зимника. Можеха да дойдат репортери.

Те са прави, изпрати мисълта си Стефан на своята любима. Ако разсъждаваме логически, аз съм единственият, който може да открие какво точно става във Фелс Чърч.

Той излезе рано, преди останалите да довършат закуската си. Само Елена знаеше защо; единствено тя можеше да го усеща телепатично.

Стефан бе излязъл на лов. Отиде с колата до Ню Уд, слезе и не след дълго улови един заек в храсталака. Въздейства му чрез внушението, за да го успокои и разсее страха му. Потайно, в тази рядка гора, където нямаше много къде да се скрие, Стефан изсмука малко кръв от животното… и се задави.

Имаше вкус на някаква противна течност, примесена с кръв на гризач. Дали заекът е гризач? Докато беше в затвора, веднъж имаше късмет да улови плъх и кръвта му имаше същия вкус.

Но сега, от няколко дни, той пиеше човешка кръв. И не каква да е, а богатата и гъста кръв на силни и млади хора с авантюристичен дух, а в някои случаи и надарени със свръхестествени способности личности — амброзията на кръвта. Как толкова бързо привикна с нея?

Изпита срам при мисълта за това, от което се беше възползвал. Разбира се, само кръвта на Елена бе достатъчна, за да подлуди всеки вампир. И на Мередит, чиято кръв имаше тъмния, пурпурен вкус на първичен океан, на Бони — с вкус на телепатичен десерт. И накрая Мат — типичният жизнен и енергичен американски младеж.

Те го бяха хранили, при това редовно, давайки му много повече, отколкото му бе нужно, за да оцелее. Бяха го захранвали, докато започна да се излекува, а след като видяха, че се възстановява, продължиха да му дават щедро от кръвта си. И това бе продължило с дни, а като венец на всичко бе миналата нощ с Елена — Елена, чиято коса бе придобила сребрист отблясък и чиито сини очи искряха с почти неземен блясък. Докато са били в Тъмното измерение, Деймън изобщо не се бе въздържал. Самата Елена също не се бе сдържала.

Онова сребристо сияние… Стомахът на Стефан се сви, когато си припомни последния път, когато косата на Елена изглеждаше така. Тогава тя беше мъртва. Ходеше, но в същото време бе мъртва.

Стефан остави заека да избяга. Даде друга клетва. Не биваше да превръща Елена отново във вампир. Това означаваше, че двамата трябва да се въздържат от обмяна на кръв поне за една седмица — и пиенето, и даването на кръв можеха да я тласнат отвъд ръба.

Ще се наложи отново да свикне с вкуса на животинската кръв.

Стефан затвори очи за миг, припомняйки си ужаса от първия път. Спазмите. Треперенето. Агонията, която казваше на тялото му, че това не е храна. Чувството, че вените му могат всеки миг да избухнат в пламъци, болката в челюстта.