Последна саможертва

– Аз мога да помогна! Ти ме победи... но видя какво мога.

Добра съм. Бих могла да убия стригой.

Въпреки цялата ѝ страстна решителност, знаех, че Андже-

лина няма и понятие срещу какво ще се изправи и едва ли е

 185 

р и ш е л м и й д

виждала истински стригой. Малцината от Съхранителите, ко-

ито имаха почетния знак мълния, говореха малко за срещите

си със стригоите, а когато ги споменаваха, лицата им добиваха

мрачни изражения. Те разбираха. Анджелина – не. Освен това

не осъзнаваше, че всеки новак от средните класове в „Свети

Владимир“ вероятно щеше да я победи. Тя имаше потенциал,

но трябваше още доста да поработи.

– Навярно ще можеш – кимнах, тъй като не исках да нараня

чувствата ѝ. – Но просто е невъзможно да дойдеш с нас. – Бих

могла да излъжа и да ѝ дам смътното обещание, че „може би

някой друг път“, но след като това бе накарало Джошуа да си

мисли, че сме едва ли не сгодени, реших, че е по-добре да не я

залъгвам.

Очаквах да последват още хвалби относно бойните ѝ умения.

Бяхме узнали, че тя се смята за един от най-добрите млади бой-

ци в комуната, а с хубавия си външен вид имаше и много обожа-

тели. Всичко това доста ѝ бе замаяло главата и тя обичаше да се

перчи как може да победи всеки и всичко. Отново ми напомни

за Джил. Джил също тепърва трябваше да научи още доста неща

за истинската битка, но нямаше търпение да се впусне в схватка.

Но тя беше много по-тиха и предпазлива от Анджелина, затова

следващите думи на Анджелина ме изненадаха.

– Моля те. Не е само заради стригоите! Искам да видя све-

та. Имам нужда да видя нещо друго освен това място! – Беше

снижила глас, така че останалите да не могат да я чуят. – Била

съм само два пъти в Рубисвил, а съм чувала, че изобщо не

може да се сравнява с големите градове.

– Не може – съгласих се. Аз дори не го смятах за град.

– Моля те – замоли се тя отново, като този път гласът ѝ

трепереше. – Вземи ме с вас.

Внезапно ми стана жал за нея. Брат ѝ също бе проявил из-

вестен копнеж към външния свят, но далеч не толкова страс-

тен. Той се шегуваше, че няма да е зле да ползват електри-

чество, но бях сигурна, че е щастлив и без достиженията на

модерния свят. Ала за Анджелина ситуацията беше много по-

отчайваща. Аз отлично знаех какво означава да се чувстваш

като уловен в капан, защото си неразривно свързан с нечий

друг живот, и искрено съжалявах за това, което щях да кажа.

 186 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Не мога, Анджелина. Трябва да продължим сами. Съжа-

лявам, наистина съжалявам.

Сините ѝ очи се замъглиха. Затича и се скри в гората, преди

да видя сълзите ѝ. След това се чувствах ужасно и не можех да

спра да мисля за нея, докато се сбогувахме с останалите. Бях

толкова разсеяна, че дори позволих на Джошуа да ме прегър-

не на раздяла.

Изпитах облекчение, когато отново се озовахме на пътя.

Радвах се, че се отдалечаваме от Съхранителите, и бях готова за

истински действия, за да започна най-сетне да помагам на Лиса.

Лексингтън беше първата ни стъпка. Очакваха ни шест часа

пътуване с кола и Сидни, както обикновено, нямаше да позволи

на друг да кара колата ѝ. Двамата с Дмитрий протестирахме, но

напразно. Накрая се отказахме, когато осъзнахме, че ако скоро

ни предстоеше да се срещнем със стригои, беше по-добре да си

починем и запазим силите си. Адресът на Донован – стригоя, за

когото се предполагаше, че познава Соня – беше единственото

място, където можеше да бъде намерен през нощта. Това озна-

чаваше, че трябваше да пристигнем в Лексингтън преди изгрев

слънце, за да не го изпуснем и да не изгубим дирите му, когато

се скрие в дневното си леговище. Това също така означаваше,

че ще се срещнем със стригой по тъмно. Тъй като бяхме сигур-

ни, че почти нищо не можеше да се случи по време на пътува-

нето – особено след като напуснахме Западна Вирджиния, – с

Дмитрий се съгласихме, че можем да подремнем малко, имайки

предвид, че никой от нас не бе спал пълноценно.

Въпреки че равномерното движение на колата ми дейст-

ваше успокоително и приспивно, не можах да се унеса в ис-

тински сън. След няколко часа изпаднах в някакво подобие на

транс, което ме отведе при Лиса. Това също беше добре: озо-

вах се на едно от най-големите събития в живота на мороите.

Номинациите за нов крал или кралица щяха да започнат все-

ки момент. Това бе първата от многото стъпки и всички бяха

развълнувани, като се има предвид колко рядко се провеждаха

избори за монарх. Това бе събитие, което никой от приятелите

ми не очакваше да види скоро, а имайки предвид последни-

те събития... ами, всички проявявахме специален интерес. На

карта беше заложено бъдещето на мороите.

 187 

р и ш е л м и й д

Лиса седеше на ръба на един стол в една от кралските ба-

лни зали – огромно, величествено място със сводести тавани и

позлата навсякъде. Била съм в тази ослепителна зала и преди,

с цялото ѝ великолепие от стенописи и пищни гипсови орна-

менти, къпещи се в светлините на кристалните полилеи. Тук

се бе състоял официалният обяд след дипломирането, когато

новите пазители се опитваха да се представят най-добре, за да

получат добри назначения. Сега залата приличаше на онази,