Последна саможертва

в която заседаваше Кралският съвет, с дълга маса от едната

страна, край която бяха подредени дванадесет стола. Срещу

масата се виждаха редове със столове, където сядаше публи-

ката по време на откритите заседания на съвета. Само че сега

имаше четири пъти повече столове от обикновено, което на-

вярно обясняваше защо бяха избрали тази зала. Всички места

бяха запълнени. Всъщност имаше дори правостоящи, натъп-

кани отзад и покрай стените. Пазители с тревожни лица оби-

каляха множеството и освобождаваха пространството около

вратите, като подреждаха зрителите така, че да се осигури оп-

тимална безопасност.

Кристиан седеше от едната страна на Лиса, а Ейдриън се

бе настанил до Кристиан. За моя приятна изненада, Еди и Мия

също седяха наблизо. Мия беше морой и наша приятелка,

възпитаница на „Свети Владимир“, която беше не по-малко

страстна поддръжница от Таша на идеята мороите да се обу-

чат да се защитават. Моят обичан баща не се виждаше никъ-

де. Никой от тях не говореше. Разговорите бяха трудни сред

всеобщия шум и толкова много хора, а приятелите ми бяха

изпълнени със страхопочитание от това, което предстоеше да

се случи. Имаше толкова много да се види и преживее, а никой

от тях не бе предполагал каква голяма тълпа ще се събере.

Ейб беше казал, че нещата ще се ускорят след погребението

на Татяна, и наистина бе така.

– Знаете ли коя съм аз?

Висок глас, едва издигащ се над глъчката, привлече вни-

манието на Лиса. Лиса погледна надолу към редицата, през

няколко места от Ейдриън. Двама морои – мъж и жена – седя-

ха един до друг и гледаха нагоре към една много разгневена

жена. Тя бе подпряла ръце на кръста си, а розовата ѝ кадифена

 188 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

рокля изглеждаше странно до дънките и тениските на седнала-

та двойка. Едва ли щеше да се почувства добре в нея, когато

излезе от залата с климатичната инсталация.

Лицето ѝ се бе изкривило от възмущение.

– Аз съм Марсела Бадика. Принц Бадика е мой брат – до-

даде, когато това не предизвика реакция у двойката. А нашата

покойна кралица е трета братовчедка на родителите ни. Няма

останали свободни места, а някой като мен не може да стои

прав до стената сред цялата тази тълпа.

Двойката се спогледа.

– Предполагам, че е трябвало да дойдете по-рано, лейди

Бадика – рече мъжът.

Марсела се задъха от ярост.

– Не чу ли коя съм аз? Не знаеш ли кои са по-високо стоя-

щи от теб? Настоявам да ми отстъпите местата си!

Двойката изобщо не се впечатли.

– Тази сесия е открита за всички и последния път, когато

проверих, не видях запазени и обозначени места – обади се

жената. – Ние имаме право на местата точно толкова, колкото

и вие.

Марсела се извърна към пазителя до нея, кипяща от гняв.

Той сви рамене. Работата му беше да я защитава от опасности,

застрашаващи живота ѝ. Нямаше намерение да вдига двойката

от местата им, особено след като не бяха нарушили правила-

та. Марсела издаде едно високомерно: „Пфу!“, преди да се

извърне рязко и да се отдалечи, без съмнение, за да тормози

някоя друга бедна душа.

– Възхитително! – измърмори Ейдриън. – Явно ни очаква

голямо забавление.

Лиса му се усмихна и се зае отново да оглежда залата. До-

като го правеше, изведнъж осъзнах нещо смайващо. Не мо-

жех точно да кажа кой кой е, но тълпата не се състоеше само

от кралски потомци, както при повечето от сесиите на съве-

та. Имаше голям брой „обикновени“ посетители, също като

двойката, седнала близо до приятелите ми. Повечето морои

не се интересуваха от дворцовия живот. Бяха пръснати по це-

лия свят, живееха живота си и се опитваха да оцелеят, докато

кралските особи се перчеха из двора и „ковяха“ законите. Но

 189 

р и ш е л м и й д

не и днес. Щеше да бъде избран нов водач и това предизвиква-

ше интереса на всички морои.

Бъркотията и хаосът продължиха още известно време, до-

като един от пазителите най-сетне обяви, че залата е пълна до-

край. Онези отвън изразиха шумно недоволството си, но вико-

вете им бързо стихнаха, когато пазителите затвориха вратите,

отрязвайки достъпа към балната зала. Малко след това едина-

десетте членове на съвета заеха местата си и – за моя огромна

изненада – бащата на Ейдриън, Нейтан Ивашков, се настани на

дванадесетия стол. Дворцовият церемониалмайстор призова за

тишина и внимание. Той беше избран заради забележителния си

глас, макар че винаги съм се чудела защо в подобни ситуации

просто не използваха микрофон. Навярно защото беше поред-

ната традиция от Стария свят. А и заради отличната акустика.

Щом в залата се възцари тишина, Нейтан заговори:

– В отсъствието на нашата обична кралица... – Замълча и

сведе печално поглед в знак на почит, преди да продължи.

Ако беше някой друг, щях да го заподозра в преструвка,

особено след като съм го виждала как се мазни пред Татяна.

Но, не. Нейтан наистина обичаше заядливата си и надменна

леля също толкова много, колкото и Ейдриън.

– Толкова скоро след тази трагедия предстоящите изпити и

избори ще преминат без обичайната тържественост.

– Какво ви казах? – промърмори Ейдриън. Той не прелива-

ше от топли чувства към баща си. – Възхитително.

Нейтан продължи да нарежда за важността на това, което