Последна саможертва

Или той е бил много убедителен, или тя много ме обичаше.

Макар и неохотно, трябваше да призная, че навярно и двете са

истина. Когато мороите пребивават в кралския двор, пазите-

лите им не бяха длъжни да ги придружават навсякъде, което

означаваше, че майка ми навярно бе свободна от задължени-

ята си, докато лорд Шелски беше в двореца. Еди все още ня-

маше назначение, което също му позволяваше да разполага с

времето си.

Лиса понечи да каже нещо, когато рязко раздрусване в мо-

ята действителност ме изтръгна от съзнанието ѝ.

– Съжалявам – рече Сидни. Внезапно удряне на спирач-

ките бе причината за разтърсването. – Този кретен ме засече.

Вината не беше на Сидни, но прекъсването ме раздразни и

едва се сдържах да не ѝ се развикам. Поех дълбоко дъх и си

напомних, че просто усещам страничните ефекти на духа и

че не бива да им се поддавам и да се държа неразумно. Както

винаги, чувството щеше да избледнее, но въпреки това част

от мен знаеше, че не мога вечно да продължавам да изсмук-

вам мрака от Лиса. Нямаше винаги да съм в състояние да го

контролирам.

След като се върнах в собственото си съзнание, вперих по-

глед през прозореца, за да огледам новия пейзаж. Вече не бя-

хме заобиколени от планини. Бяхме навлезли в покрайнините

на някакъв град и макар че трафикът не беше оживен (все още

бе средата на човешката нощ), по шосето определено имаше

повече коли, отколкото бяхме виждали през последните дни.

– Къде се намираме? – попитах.

– В покрайнините на Лексингтън – отвърна Сидни. Отби

към най-близката бензиностанция, за да зареди и за да можем

да въведем в джипиес устройството адреса на Донован, който

се намираше на около осем километра от мястото, където бя-

хме спрели.

– От това, което чух, не е най-добрата част на града – рече

Дмитрий. – Донован има студио за татуировки, което е отворе-

но само през нощта. Двойка стригои работи с него. Клиентите

 201 

р и ш е л м и й д

им са купонджии, пияни хлапета... все хора, които могат лесно

да изчезнат. От този тип, който стригоите най-много обичат.

– Струва ми се, че полицията би трябвало да забележи, че

всеки път, когато някой отива да си направи татуировка, из-

чезва – изтъкнах аз.

Дмитрий се засмя горчиво.

– Ами, „забавното“ е, че те не убиват всеки, който отиде в

студиото им. Наистина правят татуировки на някои от тях и

ги оставят да си отидат. Занимават се и с разпространение на

наркотици.

Погледнах го с любопитство, а в този момент Сидни се

върна в колата.

– Ти определено знаеш доста.

– Работата ми беше да зная много, а и стригоите трябва

да имат сигурно убежище. Всъщност веднъж съм се срещал с

Донован, но научих повечето от информатора. Просто досега

не знаех къде точно работи.

– Добре, значи разполагаме с информация за него. И какво

ще правим с нея?

– Ще го примамим да излезе от бърлогата си. Ще изпратим

„клиент“ със съобщение от мен, че искам да се срещнем. Не

съм от тези, които той може да си позволи да пренебрегне...

или поне така беше... Няма значение. Когато излезе, ще го за-

ведем на място, което ние изберем.

Кимнах.

– Аз ще го направя.

– Не – поклати глава Дмитрий. – Не можеш.

– Защо не? – Запитах се дали не смята, че е твърде опасно

за мен.

– Защото ще познаят, че си дампир, в мига, в който те ви-

дят. Веднага ще те подушат. Никой стригой не би работил с

дампир, а само с някой от човешката раса.

В колата настана неловка тишина.

– Не! – извика Сидни. – Няма да го направя!

Дмитрий поклати глава.

– На мен също не ми харесва, но нямаме голям избор. Ако

той мисли, че работиш за мен, няма да те нарани.

– Нима? А какво ще стане, ако не ми повярва? – настоя тя.

 202 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Не смятам, че би поел подобен риск. Вероятно ще дойде с

теб, за да провери как стоят нещата, с мисълта, че ако лъжеш,

ще те убие.

Думите му не я накараха да се почувства по-добре. Тя из-

пъшка.

– Не можеш да я изпратиш – обадих се аз. – Ще разберат, че

е алхимик. А те също не биха работили със стригой.

Изненадващо, но Дмитрий не се бе сетил за това. Отново се

умълчахме и неочаквано този път Сидни измисли решението.

– Когато бях в бензиностанцията – заговори бавно, – видях

щанд с козметика. Навярно бихме могли да прикрием татуи-

ровката ми с фон дьо тен.

Така и направихме. Имаше само един вид фон дьо тен, кой-

то не подхождаше особено на естествения тен на кожата ѝ,

но ние наплескахме достатъчно, за да скрием златната лилия

на бузата ѝ. Освен това Сидни вчеса косата си така, че почти

закриваше бузата ѝ. Доволни от постигнатото, поехме към ле-

говището на Донован.

Наистина се намираше в западналата част на града. На

няколко пресечки от студиото за татуировки видяхме нещо,

което приличаше на нощен клуб, но като цяло районът изгле-

ждаше пуст. Но това не ме заблуди. Не беше от местата, в

които някой би искал да се разхожда сам през нощта. Сякаш

крещеше „крадци“. Или по-лошо.

Огледахме наоколо, докато Дмитрий откри място, подхо-

дящо за целта ни. Беше глуха алея, две сгради по-надолу от

студиото. От едната страна имаше телена ограда, а от друга-

та – ниска тухлена постройка. Дмитрий инструктира Сидни

как да доведе стригоя при нас. Тя го слушаше внимателно и