Последна саможертва

лично. Битката с тези стригои не беше само заради Соня и в

помощ на Лиса. Това тук беше изкупление, опит да разруши

миналото си, като унищожи злото, изпречило се на пътя му.

Придвижих се напред, за да се присъединя към него точно

в мига, в който прободе втория приятел на Донован. Силата

на този удар беше много повече, отколкото бе нужна, за да

запрати стригоя към тухлената стена и да прониже сърцето

му. Беше невъзможно, но можех да си представя как колът

пронизва тялото и се забива в стената. Дмитрий вложи много

повече сила и настървение, отколкото бяха нужни. Трябваше

да реагира като мен и моментално да се насочи към следва-

щата заплаха, след като стригоят беше мъртъв. Вместо това

Дмитрий беше толкова обсебен от жертвата си, че не забеляза

Донован, който се възползва от ситуацията. За негово щастие

аз бях нащрек.

Забих крака си в стригоя, запращайки го далеч от Дмитрий.

Видях как Дмитрий издърпа кола си от мъртвия стригой и

блъсна отново трупа му в стената. Междувременно аз бях

привлякла вниманието на Донован и с всички сили се опитвах

да блокирам атаките му, без да го убия.

– Дмитрий! – изкрещях. – Помогни ми!

Не можех да видя какво прави Дмитрий, но след няколко

секунди беше до мен. С див рев се нахвърли върху Донован

с насочен кол и го събори на земята. Аз изпуснах въздишка

на облекчение и се отместих, за да му помогна да го удържим

притиснат към бетона. Тогава видях как Дмитрий насочва

кола си към сърцето на Донован.

– Не! – Хвърлих се на земята, като едновременно се опит-

 206 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

вах да задържа стригоя и да избутам ръката на Дмитрий. – Той

ни е нужен! Не го убивай!

От изражението на лицето на Дмитрий не беше ясно дали

въобще ме е чул. Смъртта гледаше през очите му. Искаше да

убие Донован. Желанието за мъст внезапно бе взело връх.

С едната си ръка се опитвах да държа Донован, а с другата

цапардосах Дмитрий през лицето, като се целех в страната,

която не бях ударила преди няколко нощи. Не мисля, че изоб-

що почувства болката, заслепен от изгарящия гняв, подклаж-

дан от адреналина, но ударът привлече вниманието му.

– Не го убивай! – повторих.

Командата достигна съзнанието му. Но за съжаление схват-

ката помежду ни предостави на Донован възможност да мане-

врира. Той почти се изплъзна от хватката ни, но тогава двамата

с Дмитрий като един се хвърлихме да го задържим. Ситуацията

ми напомни за онзи случай, когато разпитвах стригоя в Русия.

Тогава беше нужна цяла група дампири, за да не го изпуснем,

но Дмитрий сякаш притежаваше свръхестествена сила.

– Когато разпитвахме един стригой, ние използвахме...

Думите ми секнаха, когато Дмитрий реши да приложи

собствен метод на разпит. Улови стригоя за раменете и го раз-

търси силно, като в същото време удряше главата му в бетона.

– Къде е Соня Карп? – изрева Дмитрий.

– Не зная... – започна Донован, но Дмитрий нямаше търпе-

ние за подобни увъртания.

– Къде е тя? Зная, че я познаваш!

– Аз...

– Къде е тя?

Видях върху лицето на Донован нещо, което досега не бях

виждала върху ничие друго лице на стригой: страх. Мислех,

че това е чувство, което на тях просто не им е познато. Или,

ако го изпитваха, то това беше само в битките, които водеха

помежду си. Не биха се принизили дотам, че да ги е страх от

някакви си низши дампири.

Но, да, Донован се страхуваше от Дмитрий. И за да бъда

честна, аз също.

Онези зловещи очи с червени пръстени около зеници-

те бяха разширени – разширени, отчаяни и ужасени. Когато

 207 

р и ш е л м и й д

Донован избъбри следващите думи, нещо ми подсказа, че са

истина. Страхът не му позволяваше да излъже. Беше твърде

шокиран и неподготвен за всичко това.

– Париж – изхъхри той. – Тя е в Париж!

– Господи! – възкликнах. – Не можем да отидем в Париж.

Донован поклати глава (доколкото можеше, тъй като

Дмитрий продължаваше да го разтърсва).

– Това е малък град на един час път оттук. Там има малко

езеро. Почти няма други обитатели. Синя къща.

Смътно упътване. Нуждаехме се от повече.

– Имаш ли ад...

Дмитрий очевидно не споделяше моето желание за по-под-

робна информация. Преди да довърша изречението си, колът

му се стрелна напред... и се заби в сърцето на Донован. Стриго-

ят нададе ужасяващ, смразяващ кръвта крясък, който заглъхна,

когато смъртта го настигна. Аз потреперих. Колко време щеше

да мине, докато някой, чул цялата врява, извика полиция?

Дмитрий измъкна кола си и след това отново го заби в тру-

па на Донован. И отново. За няколко секунди се вцепених.

Само стоях и се взирах, втрещена от изумление и ужас. Сетне

сграбчих ръката на Дмитрий и започнах да го разтърсвам, ма-

кар да имах чувството, че с по-голям успех бих могла да раз-

търся сградата зад мен.

– Той е мъртъв, Дмитрий! Мъртъв е! Престани! Моля те!

По лицето на Дмитрий беше изписано онова ужасяващо

изражение – ярост, сега примесена със сянка на отчаяние. От-

чаяние, което му нашепваше, че ако заличи Донован, може би

ще успее да заличи и всичко лошо, което е имал в живота си.

Не знаех какво да правя. Трябваше да изчезнем оттук.

Трябваше да извикаме Сидни, за да унищожи труповете. Ми-

нутите се нижеха, а аз само повтарях: