Последна саможертва

ни може и да беше показала смелост по време на това пътува-

не, но знаех, че представата ѝ за „план“ е малко по-различна

от нашата. Според нея един план трябва да е обмислен до най-

малката подробност, начертан от начало до край, с ясна цел.

– По-смислен е от всичките ни досегашни планове – казах

накрая.

Слънцето щеше да изгрее след около час. Нямах търпение

да се отправим в търсене на Соня, но Дмитрий настоя да спим

до обяд. Той взе едното легло, а ние със Сидни споделихме

другото. Не мислех, че се нуждая от почивка, както твърдеше

той, но тялото ми явно не беше съгласно. Заспах почти миг-

новено.

И както винаги ставаше напоследък, се озовах в сън, създа-

ден от магията на духа. Надявах се, че е Ейдриън, който идва-

ше, за да довършим последния си разговор. Вместо това пред

мен се появи салонът, заедно с арфата и безбройните малки

възглавнички, пръснати по диваните. Въздъхнах и се озовах

срещу братята Дашков.

– Страхотно – казах. – Още един конферентен разговор.

Май наистина трябва да блокирам номера ти.

Виктор се поклони леко.

– За мен винаги е удоволствие, Роуз. – Робърт отново се

 214 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

взираше в пространството. Хубаво е да знаеш, че някои неща

не се променят.

– Какво искаш? – настоях.

– Знаеш какво искам. Ние сме тук, за да ти помогнем, за

да помогнем на Василиса. – И за миг не му повярвах. Виктор

явно замисляше поредния си заговор, но надеждата ми беше

да го заловя, преди да причини повече вреди. Той ме огледа

изучаващо. – Успя ли да намериш другия Драгомир?

Зяпнах го невярващо.

– Минал е само един ден! – Стори ми се, че май бях обър-

кала сметката. Имах чувството, че са минали десет години.

Не. Само един ден, откакто за последен път бях говорила с

Виктор.

– И? – попита той.

– За колко добри ни смяташ?

Той се замисли.

– За много добри.

– Ами, благодаря за доверието, но не е толкова лесно, кол-

кото изглежда. И имайки предвид... цялата тайна, в която е

обвито всичко това, наистина не е никак лесно.

– Но ти си открила нещо? – не се отказваше Виктор.

Не отговорих.

Очите му светнаха и той пристъпи напред. Аз отстъпих назад.

– Наистина си открила нещо.

– Може би. – Отново ме обзе предишното колебание. Дали

Виктор с цялата си лукавост и манипулативност знаеше нещо,

което би могло да ни помогне? Последния път не ми беше ка-

зал нищо, но сега разполагахме с повече информация. Какво

ми беше заявил тогава? Че ако намерим следа, те ще бъдат

много полезни в разнищването ѝ.

– Роуз. – Виктор ми говореше, сякаш бях дете, както често

правеше с Робърт. Намръщих се. – Казах ти го и преди: няма

значение дали вярваш в намеренията ми. Засега и двамата сме за-

интересовани в постигането на обща цел. Не позволявай на съм-

ненията и тревогите ти за бъдещето да провалят шансовете ти.

Беше забавно, но това приличаше на принципа, ръководил

по-голямата част от живота ми. Живей в настоящето. Дейст-

вай веднага и се тревожи за последствията по-късно. Но сега

 215 

р и ш е л м и й д

се поколебах и се опитах да обмисля нещата, преди да взема

решение. Накрая все пак реших да поема риска с надеждата,

че Виктор може да ни помогне.

– Ние мислим, че майката... майката на брата или сестрата

на Лиса... е роднина на Соня Карп. – Веждите на Виктор от-

хвръкнаха нагоре. – Знаеш ли коя е тя?

– Разбира се. Тя стана стригой. Според слуховете, защото е

полудяла. Но и двамата знаем, че беше малко по-сложно.

Кимнах неохотно.

– Тя владееше магията на духа. Никой не го знаеше.

Главата на Робърт се извъртя толкова рязко, че едва не под-

скочих.

– Кой владее магията на духа?

– Владеела е – уточни Виктор и гласът му тутакси зазвуча

успокоително. – Тя е станала стригой, за да се откъсне от ма-

гията.

Остротата в погледа на Робърт, насочен към нас, се стопи и

лицето му отново доби замечтано и отнесено изражение.

– Да... винаги има нещо примамливо и неустоимо в това...

да убиваш, за да живееш, да живееш, за да убиваш. Безсмър-

тие и свобода от тези вериги, но, о, каква загуба...

Думите му бяха налудничаво бръщолевене, но някак тайн-

ствено приличаха на това, което понякога говореше Ейдриън.

Цялата работа никак не ми се нравеше. Преструвайки се, че

Робърт не е в стаята, отново се извърнах към Виктор.

– Знаеш ли нещо за нея? Кои са роднините ѝ?

Той поклати глава.

– Тя има голямо семейство.

Вдигнах отчаяно ръце.

– Не може ли да си по-полезен? Държиш се, все едно знаеш

много неща, но ни казваш само това, което вече сме узнали!

Изобщо не помагаш!

– Помощта има много форми, Роуз. Открихте ли Соня?

– Да. Е, не съвсем – побързах да се поправя. – Знаем къде

е. Утре ще отидем при нея и ще я разпитаме.

Изражението на Виктор съвсем ясно показваше за колко

абсурдна смята идеята.

– Сигурен съм, че ще гори от желание да ви помогне.

 216 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Свих рамене.

– Дмитрий е много убедителен.

– И аз така съм чувал – подсмихна се Виктор. – Но Соня

Карп не е впечатлителна тийнейджърка. – Замислих се дали

да не го халосам, но Робърт можеше да използва силата си.

Виктор явно не се трогна от гнева ми. – Кажи ми къде сте. Ние

ще дойдем при вас.

Поредната дилема. Не мислех, че братята биха могли да