Последна саможертва

направят кой знае колко. Но появата му в плът и кръв можеше

да улесни залавянето му. Освен това, ако беше край мен фи-

зически, може би щеше да престане да прекъсва сънищата ми.

– Ние сме в Кентъки – осведомих го накрая. – Париж, Кен-

тъки. – Съобщих му и останалата информация, която имахме

за синята къща.

– Утре ще бъдем там – обеща Виктор.

– Тогава къде сте сега...

И точно както предишния път, Робърт прекрати рязко съня,

зарязвайки ме с отворена уста. В какво се бях забъркала с

тези двамата? Преди да успея да го обмисля както трябва,

бях пренесена в друг сън, създаден от магията на духа. Мили

Боже! Наистина беше дежа вю. Всички искаха да говорят с

мен в съня ми. За щастие, както и последния път, второто по-

сещение беше от Ейдриън.

Този път бяхме в балната зала, където се бе състояла сеси-

ята на Кралския съвет. Нямаше столове или хора и стъпките

ми отекваха по полирания дървен под. Залата, която беше тол-

кова величествена и вдъхваща страхопочитание, когато в нея

се заседаваше, сега излъчваше самотна и злокобна атмосфера.

Ейдриън стоеше близо до един от високите сводести про-

зорци. Когато го прегърнах, ме удостои с една от дяволитите

си усмивки. Имайки предвид колко мръсно и кърваво беше

всичко в реалния свят, той изглеждаше чист и съвършен.

– Направи го. – Целунах го леко по устните. – Накара ги

да номинират Лиса. – При последната ни среща насън, когато

осъзнах, че в предложението на Виктор има известна логика,

трябваше доста да се изпотя, докато убедя Ейдриън, че идеята

за номинацията е добра. Особено след като и аз самата не бях

съвсем сигурна в това.

 217 

р и ш е л м и й д

– Да, не беше трудно да ги убедя. – Изглеждаше поласкан

от възхищението ми, но лицето му ставаше все по-мрачно, до-

като размишляваше над думите ми. – Макар че тя никак не е

щастлива. Боже, как само ни подреди след това!

– Видях. Прав си, че никак не ѝ хареса, но имаше и нещо

повече. Беше мракът, породен от духа. Аз отнех малко от

него, но, да... беше зле. – Припомних си как вливането на гне-

ва ѝ в мен ме бе накарало да избухна за кратко. Духът не ми

въздействаше толкова силно като на нея... но това беше само

временно. Накрая, ако приемех достатъчно през годините,

мракът щеше да ме завладее. Улових ръката на Ейдриън и го

погледнах умолително. – Трябва да се грижиш за нея. Аз ще

направя каквото мога, но ти не по-зле от мен знаеш, че стре-

сът и тревогите могат да засилят въздействието на духа. Боя

се, че може да стане както преди. Иска ми се да съм там, за да

я пазя. Моля те, помогни ѝ.

Той затъкна кичур коса зад ухото ми. В дълбоките му зе-

лени очи се появи сянка на загриженост. Отначало реших, че

тревогата му е само за Лиса.

– Ще го направя – рече той. – Ще направя каквото мога. Но,

Роуз... и с мен ли ще стане така? И аз ли ще стана такъв? Като

нея и останалите?

Страничните ефекти на духа, които имаше Лиса, никога

не се бяха проявявали при Ейдриън, най-вече защото той не

използваше толкова много магията, а и заради количествата

алкохол, с които се „самолекуваше“. Макар че не знаех колко

дълго ще продължи така. От това, което бях виждала, имаше

съвсем малко неща, които можеха да забавят лудостта: само-

дисциплината, антидепресантите и да имаш връзка с някой,

целунат от сянката. Но изглежда Ейдриън не проявяваше ин-

терес към нито едно от трите.

Странно, но в този миг на уязвимост си припомних случи-

лото се неотдавна с Дмитрий. Тези двама мъже, толкова силни

и уверени всеки по свой начин, се нуждаеха от подкрепата ми.

Ти си силната, Роуз, прошепна един глас в главата ми.

Погледът на Ейдриън се зарея нанякъде.

– Знаеш ли, понякога... понякога почти вярвам, че лудост-

та е въображаема. Никога не съм се чувствал като другите...

 218 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

като Лиса или стария Влад. Но от време на време... – Замъл-

ча. – Не зная. Чувствам се толкова близо, Роуз. Толкова близо

до ръба. Сякаш, ако си позволя една малка погрешна стъпка,

ще се гмурна и никога повече няма да се върна. Все едно ще

изгубя самия себе си.

И преди го бях чувала да говори подобни неща, когато се

отплеснеше в някоя странна посока, която не можех напълно

да проумея. Сега за пръв път показваше, че духът обърква и

неговото съзнание. Никога не ми бе хрумвало, че той осъзна-

ва тези моменти или какво биха могли да означават.

Погледна надолу към мен.

– Когато пия... не се тревожа за това. Не се тревожа, че

може да откача. Но после се замислям... може вече да съм.

Може би вече съм луд, но никой не може да открие разликата,

когато съм пиян.

– Не си луд! – изрекох пламенно и го притеглих към себе

си. Обичах топлината му и допира му до кожата ми. – Ще бъ-

деш добре. Ти си силен.

Той притисна буза до челото ми.

– Не зная. Мисля, че ти си моята сила.

Беше много мило и романтично заявление, но нещо в него

ме притесни.

– Не е точно така – възразих. Знаех, че в една връзка еди-

ният може да помогне на другия. Може да го накара да по-

вярва в силите си, да го подкрепи. Но не можеш да направиш

всичко вместо партньора си. Не можеш да решиш проблемите

му. – Трябва да намериш силата в себе си...