Последна саможертва

Алармата на часовника в хотелската стая се включи и ме

изтръгна от съня, оставяйки ме разстроена и объркана, защо-

то Ейдриън ми липсваше и не успях да му кажа всичко, което

исках. Е, и без това сега не можех да направя нищо за него.

Оставаше ми единствено да се надявам, че ще се справи сам.

И двете със Сидни бяхме сънени, с натежали очи. Беше

нормално тя да е изтощена, след като целият ѝ режим за сън –

когато изобщо имаше възможност за сън – бе тотално обър-

кан. Но аз? Моята умора беше психическа. Толкова много

хора, помислих си. Толкова много хора се нуждаят от мен... а

беше толкова трудно да помогнеш на всички.

 219 

р и ш е л м и й д

Както обикновено, Дмитрий бе станал и готов за тръгване.

Беше се събудил преди нас. Сривът от миналата нощ сякаш

никога не се бе случвал. Оказа се, че умирал за кафе, но тър-

пеливо чакал да се събудим, защото не искал да ни оставя зас-

пали и беззащитни. Избутах го през вратата и след двадесет

минути се върна с кафе и кутия с понички. Освен това беше

купил здрава и дебела верига от железарския магазин срещу

хотела. Думите му „ще ни потрябва, когато открием Соня“ ме

накараха да се почувствам странно. Двете със Сидни бяхме

готови за тръгване и реших да отложа въпросите за по-късно.

Никак не ми се щеше отново да обувам шортите, не и с одра-

ните ми и ожулени крака, но бях прекалено нетърпелива да

открием Соня, за да настоявам да се отбием в някой търговски

център.

Обаче реших да осветля моите спътници за някои предсто-

ящи събития.

– И така – подех с нехаен тон, – Виктор Дашков може скоро

да се присъедини към нас.

Трябва да призная, че само благодарение на шофьорските

умения на Сидни не изхвърчахме с колата от шосето.

– Какво? Онзи тип, който избяга от затвора?

В очите на Дмитрий видях, че е не по-малко шокиран, но

както винаги, запази хладнокръвие и самообладание.

– Защо – започна бавно той – Виктор Дашков ще се присъ-

едини към нас?

– Ами, това е донякъде забавна история...

И след това въведение им я разказах накратко, като запо-

чнах с Робърт Дору и завърших с последните посещения на

братята в сънищата ми. Подминах без обяснение мистериоз-

ното бягство на Виктор от затвора от преди няколко седмици,

но нещо ми подсказваше, че Дмитрий, по онзи странен начин,

по който двамата отгатвахме мислите си, вече навярно е сгло-

бил парчетата от мозайката. Двете с Лиса му бяхме казали, че

е трябвало да минем през много препятствия, докато узнаем

как може да бъде преобразен, но никога не му бяхме разказва-

ли цялата история – особено онази част, в която измъкнахме

Виктор от строго охраняван затвор, за да ни помогне да наме-

рим брат му.

 220 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Виж, независимо дали може да ни помогне или не, това е

нашият единствен шанс да го заловим – додадох припряно. – А

това е добре, нали?

– Това е въпрос, с който ще се занимаем... по-късно. – По-

знавах този тон. Много често го използваше в „Свети Влади-

мир“. Обикновено означаваше, че в близко бъдеще ще прове-

дем личен разговор, в който той ще изтръгне повече подроб-

ности.

Докато пътувахме към Париж, забелязах, че Кентъки е дос-

та красив щат. След като излязохме от града, от двете страни

на пътя се ширна вълниста и зелена земя. Не беше трудно да

си представиш, че някой ще иска да живее тук в малка синя

къща. Запитах се разсеяно дали това е мотивирало решението

на Соня, после се сепнах. Само преди няколко часа бях казала

на Дмитрий, че стригоите не виждат красотата. Дали грешах?

Дали прекрасният пейзаж имаше значение за нея?

Получих отговор на въпроса си, когато нашето джипиес

устройство ни отведе до Мартин Лейк. Около него имаше

пръснати няколко къщи и само една беше синя. Сидни спря

на достатъчно голямо разстояние от къщата, като отби кола-

та отстрани на шосето. Банкетът беше тесен, покрит с висока

избуяла трева. Слязохме от колата и повървяхме малко към

къщата, но без много да приближаваме.

– Добре. Това е синя къща – обяви прагматично Сидни. –

Но дали е нейната? Не виждам пощенска кутия или друг отли-

чителен знак.

Вгледах се по-внимателно в двора. Пред предната веранда

цъфтяха розови храсти, обсипани с розови и червени цветове.

От покрива висяха кошници с бели цветя, чиито имена не зна-

ех, а по дървената решетка се виеха сини грамофончета. Зад

къщата се виждаше ниска ограда, върху която бяха плъзнали

оранжеви цветя с формата на фунийки.

Тогава в съзнанието ми проблесна образ, който изчезна тол-

кова бързо, колкото се появи. Госпожа Карп полива саксии с

цветя, подредени по первазите на прозорците в класната ѝ стая, цветя, които изглежда израстваха необичайно бързо и ставаха

много високи. Като тийнейджър, който се интересува повече

как да се скатае от домашните, тогава не съм се замисляла мно-

 221 

р и ш е л м и й д

го за тях. Чак по-късно, след като наблюдавах как Лиса кара

растенията да разцъфтяват по време на опитите с магията на

духа, разбрах какво се е случвало в класната стая на госпожа

Карп. И сега, макар и лишена от духа и обладана от дявола,

Соня Карп все още продължаваше да отглежда цветя.

– Да – казах. – Това е нейната къща. – Дмитрий приближи