Последна саможертва

соко на главата си, за да не би стригоите да ме уловят за нея, докато се бием, както бе направила Анджелина. Но сега голя-

ма част от нея се бе разпиляла.

– Косата ти – повтори Дмитрий. Очите му бяха широко от-

ворени, почти пълни с благоговение. – Косата ти е красива.

Дълбоко се съмнявах, особено в сегашното ѝ състояние.

Разбира се, имайки предвид, че се намирахме в тъмна алея,

пълна с трупове, изборът му беше доста ограничен.

– Виждаш ли? Ти не си един от тях. Стригоите не забеляз-

ват красотата. Само смъртта. А ти откри нещо красиво. Едно

нещо, което е красиво.

Колебливо, нервно той прокара пръсти през кичура, който

бях докоснала преди малко.

– Но дали е достатъчно?

– Засега, да. – Целунах го по челото и му помогнах да ста-

не. – Засега е достатъчно.

 211 

Г л а в а 1 6

Като се има предвид, че беше съвсем обичайно за Сид-

ни да унищожава трупове, беше донякъде изненадва-

що да я видя толкова шокирана от появата ни след бит-

ката. Може би за нея мъртвите стригои бяха само предмети.

Двамата с Дмитрий бяхме живи същества и наистина бяхме в

доста окаяно състояние.

– Надявам се да не ми изцапате колата – заяви тя, след като

се отървахме от труповете и отново бяхме на път. Мисля, че

това беше най-добрият ѝ опит да се пошегува в усилието си да

прикрие смущението си от скъсаните ни и окървавени дрехи.

– В Париж ли отиваме? – обърнах се към Дмитрий.

– Париж? – възкликна Сидни.

– Не още – отвърна Дмитрий и се облегна назад. Отново си

бе възвърнал увереността на опитен пазител. Всички следи от

емоционалния срив от преди малко бяха изчезнали. Толкова

малко... и в същото време толкова значимо. И много лично.

В момента той просто изглеждаше уморен. – По-добре да по-

чакаме да се съмне. Трябваше да се срещнем с Донован през

нощта, но ако Соня има къща, тя навярно е там през цялото

време. За нас е по-безопасно да пътуваме през деня.

– Откъде сте сигурни, че не е излъгал? – попита Сидни.

Караше без определена посока, искаше само час по-скоро да

напуснем района, преди някой от обитателите да докладва за

писъци и шумове от сбиване.

Припомних си ужаса върху лицето на Донован и потръпнах.

 212 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Не мисля, че лъжеше.

Сидни не зададе повече въпроси, освен за посоката, в коя-

то да кара. Дмитрий предложи да спрем в някой хотел, където

да се измием и починем преди утрешната задача. За щастие,

Лексингтън предлагаше много повече възможности, отколкото

последния град, в който бяхме. Не търсехме лукс, но големият

и модерен хотел, който избрахме, беше част от известна вери-

га, чист и със стил. Сидни ни регистрира и ни вкара вътре през

страничната врата, за да не изплашим някой гост, буден по това

време на нощта.

Бяха ни дали стая с две двойни легла. Никой не беше казал

нищо, но мисля, че предпочитахме да сме заедно след срещата

със стригоите. Дмитрий беше в много по-лошо състояние от

мен, затова го оставих пръв да вземе душ.

– Справи се страхотно – казах на Сидни, докато го чакахме

да излезе от банята. Седях на пода (който беше много по-чист

от пода в последната ни стая), за да не развалям леглото. – На-

истина беше много смело от твоя страна.

Тя ми се усмихна накриво.

– Типично. Теб те пребиха и едва не те убиха, а хвалиш мен.

– Хей, аз правя това постоянно. Но да отидеш там сама...

ами, това е много яко. А и не съм чак толкова пребита.

Омаловажавах раните си, така както Дмитрий би направил,

и Сидни го знаеше. Краката ми бяха ожулени много повече,

отколкото си мислех. От падането и силния удар върху бетона

кожата бе разкъсана и раните кървяха. Заради скока от покри-

ва единият ми глезен се бе подул и ме болеше, освен това имах

още няколко срязвания и синини. За повечето нямах предста-

ва как съм ги получила.

Сидни поклати глава.

– Направо не проумявам как не хващате гангрена – промър-

мори, макар че и двете знаехме защо. Това беше част от вроде-

ната устойчивост на болести, с която се раждаше всеки дампир,

наследявайки най-доброто от двете раси. Макар че мороите бяха

много здрави, понякога се разболяваха от болести, нетипични за

расата им. Виктор беше пример за това. Той имаше хронична

болест и бе принудил Лиса да го излекува. Тогава магията бе въз-

становила здравето му, но болестта бавно се връщаше.

 213 

р и ш е л м и й д

Взех си душ след Дмитрий, а след това Сидни настоя да

почисти и превърже раните ни. След като бяхме дезинфекци-

рани според изискванията ѝ, тя включи лаптопа си и извади

карта на Париж, Кентъки. Тримата се скупчихме пред екрана.

– Няма толкова езера, колкото потоци и реки – промърмо-

ри Сидни, докато плъзгаше мишката.

– Не мислиш ли, че може да е това? – Посочих едно, обо-

значено като езерото Апълуд.

– Може би. А, ето, има още едно. Това също би могло да е

или... ох! Ето тук! – Посочи друго, по-голямо: Мартин Лейк.

Дмитрий се облегна назад, разтри очи и се прозина.

– Това ми се струва най-вероятният избор. Ако не е там,

няма да отнеме много време да обиколим останалите.

– Това ли е планът ви? – попита Сидни. – Да обикаляме и

да търсим синя къща?

Двамата с Дмитрий се спогледахме и свихме рамене. Сид-