Последна саможертва

– Той е мъртъв! Да вървим. Моля те. Мъртъв е.

Тогава някак си успях да стигна до Дмитрий. Движенията

му се забавиха и накрая спряха. Ръката, която държеше кола,

се отпусна безволно покрай тялото му, докато той продължа-

ваше да се взира в това, което бе останало от Донован – доста

грозна гледка. Яростта по лицето на Дмитрий отстъпи напъл-

но на отчаянието... а то на безнадеждността.

 208 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Стиснах нежно ръката му.

– Всичко свърши. Направи достатъчно.

– Никога не е достатъчно, Роза – прошепна той. Мъката в

гласа му направо ме убиваше. – Никога няма да бъде доста-

тъчно.

– Засега е – заявих и го притеглих към себе си. Той не се

възпротиви, пусна кола си и зарови лице в рамото ми. Аз също

пуснах моя и го прегърнах, притискайки го по-плътно. В отго-

вор той обви ръце около мен, търсейки утеха в близостта на

друго живо същество, близост, от която отдавна бях разбрала,

че се нуждае.

– Ти си единствената. – Дмитрий се вкопчи по-силно в

мен. – Единствената, която ме разбира. Единствената, която

видя какъв бях. Никога не бих могъл да го обясня на друг... ти

си единствената. Единствената, на която мога да кажа това...

Затворих очи за миг, завладяна от думите му. Той може и

да се бе заклел във вечна преданост на Лиса, но това не озна-

чаваше, че изцяло ѝ бе разкрил сърцето си. От много отдавана

двамата бяхме в идеален синхрон, винаги се разбирахме един

друг. И все още беше така, независимо дали бяхме заедно или

не, без значение дали аз бях с Ейдриън. Преди да ме срещне,

Дмитрий винаги бе пазил сърцето и чувствата си заключени.

След всичко случило се с него, мислех, че отново ги е заклю-

чил, но очевидно той все още ми вярваше достатъчно, за да ми

довери какво го убива отвътре.

Отворих очи и срещнах тъмния му, настойчив взор.

– Всичко е наред – пророних. – Всичко е наред. Аз съм тук.

Винаги ще бъда тук за теб.

– Знаеш ли, сънувам ги. Всички невинни, които съм убил. –

Погледът му се върна отново към трупа на Донован. – Не спи-

рам да си мисля... че ако унищожа достатъчно стригои, кош-

марите ще изчезнат. Че тогава ще съм сигурен, че не съм един

от тях.

Докоснах брадичката му и извърнах лицето му към мен.

– Не. Ти трябва да унищожаваш стригоите, защото те са

зло. Защото това е смисълът на нашия живот. Ако искаш кош-

марите да изчезнат, трябва да живееш. Това е единственият

начин. Ние можехме да умрем преди малко. Но оживяхме.

 209 

р и ш е л м и й д

Може би ще умрем утре. Не зная. Това, което има значение, е,

че сега сме живи.

Усещах, че бъбря прекалено много. Никога не бях вижда-

ла Дмитрий толкова смазан, не и от възстановяването му от

стригой в дампир. Той ми бе заявил, че съществуването му

като стригой е убило голяма част от чувствата му, но не беше

вярно. Те бяха тук, сега го осъзнах. Всичко, което е бил няко-

га, все още беше в него, само че изригваше на внезапни избли-

ци – като този миг на ярост и отчаяние. Или когато ме защита-

ваше от пазителите, дошли да ме арестуват. Старият Дмитрий

не си беше отишъл. Той просто беше заключен някъде и аз не

знаех как да го освободя. Не знаех как. Винаги той е намирал

подходящите думи на мъдрост и прозрение. Не аз. При все

това сега той ме слушаше. Бях завладяла вниманието му. Как-

во бих могла да кажа? Какво би достигнало до сърцето му?

– Помниш ли какво ми каза неотдавна? – попитах го. – Ко-

гато бяхме в Рубисвил? Да обръщам внимание на малките

неща. Да ценя и да се радвам на това, което имам в момен-

та. Това е единственият начин да се пребориш с онова, което

стригоите са ти причинили. Единственият начин да станеш та-

къв, какъвто си наистина. Ти самият ми го каза: избягал си с

мен, за да почувстваш света отново. Красотата му.

Дмитрий понечи отново да се извърне към Донован, но аз

не му позволих.

– Там няма нищо красиво. Само смърт – промърмори той.

– Това е истина само ако позволиш да стане истина – заго-

ворих отчаяно, усещайки, че времето ме притиска. – Намери

едно нещо. Едно нещо, което е красиво. Каквото и да е. Всяко

нещо, което ти показва, че не си един от тях.

Дмитрий се вгледа мълчаливо в лицето ми. В гърдите ми се

надигна паника. Не се получаваше. Не можех да го направя.

Трябваше час по-скоро да се махнем оттук, независимо в как-

во състояние се намираше той. Знаех, че ще тръгне. Ако бях

научила нещо, то беше, че воинските инстинкти на Дмитрий

все още са нащрек. Ако му кажех, че усещам опасност, той

мигом щеше да откликне, независимо какви терзания разкъс-

ваха душата му. Но аз не исках да става така. Не исках той да

си тръгне отчаян. Исках да си тръгне оттук, приближил се с

 210 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

една стъпка към мъжа, който знаех, че може да бъде. Исках да

се отърве поне от един кошмар.

Но това бе отвъд възможностите ми. Аз не съм терапевт.

Канех се да му кажа, че трябва да изчезваме оттук, да събудя

бойните му рефлекси, когато той внезапно заговори. Гласът

му бе едва доловим шепот.

– Косата ти.

– Какво? – За секунда си помислих, че се е подпалила или

нещо такова. Докоснах един кичур. Не, всичко беше наред,

като изключим, че бе в пълен безпорядък. Бях я стегнала ви-