Последна саможертва

кимаше, но аз виждах страха в очите ѝ.

– Трябва да изглеждаш, сякаш си изпълнена с благогове-

ние – наставляваше я Дмитрий. – Хората, които служат на

стригоите, ги обожават. Нетърпеливи са да им угодят. Тъй

като постоянно се движат в компанията на стригои, не са тол-

кова ужасени или притеснени. Разбира се, все пак малко се

страхуват, но не колкото теб в момента.

Тя преглътна.

– Не зависи от мен.

 203 

р и ш е л м и й д

Прониза ме остро чувство на вина заради нея. Сидни твър-

до вярваше, че всички вампири са дяволски изчадия, а сега я

изпращахме в гнездото на най-лошите, подлагайки я на огро-

мен риск. Знаех също, че тя бе виждала само един жив стри-

гой и въпреки инструктажа на Дмитрий, когато види няколко,

това ще бъде голям шок за нея. Ако се вцепени пред Донован,

всичко щеше да пропадне. Прегърнах я импулсивно и тя, из-

ненадващо, не се отдръпна.

– Можеш да се справиш – уверих я. – Ти си силна, а и те се

страхуват от Дмитрий. Всичко ще е наред, нали?

След няколко дълбоки вдишвания Сидни кимна. Казахме

ѝ още няколко окуражаващи думи, след което тя зави покрай

ъгъла на сградата, закрачи надолу по улицата и изчезна от по-

гледите ни. Извърнах се към Дмитрий.

– Може би току-що я изпратихме на смърт.

Лицето му беше мрачно.

– Зная... но сега не можем да направим нищо повече. По-

добре заеми позиция.

С негова помощ се изкачих на покрива на по-ниската сгра-

да. Нямаше нищо интимно в начина, по който ме вдигна, но

както винаги, когато ме докосваше, през мен сякаш премина

електрически ток. Изпитах и познатото усещане колко добре

работехме заедно. След като заех позиция, Дмитрий се насо-

чи към противоположната страна на сградата, която Сидни бе

заобиколила. Притаи се зад ъгъла. Не оставаше нищо друго,

освен да чакаме.

Беше мъчително, но не защото ни очакваше битка. Не спи-

рах да мисля за Сидни, в какво я бяхме въвлекли. Моята рабо-

та беше да защитавам невинните от злото, а не да ги набутвам

в пастта му. Ами ако планът ни се провали? Минаха няколко

минути и най-после чух стъпки и приглушени гласове. В съ-

щото време в стомаха ми се надигна познатото гадене. Бяхме

подмамили стригоите навън.

Тримата заобиколиха ъгъла, Сидни вървеше пред тях. Те

спряха и аз видях Донован. Той беше най-високият – някога-

шен морой, – с тъмна коса и брада, която ми напомни за тази

на Ейб. Дмитрий ми го беше описал, за да не го (надявам се)

убия. Другите двама стригои го следваха по петите, нащрек и

 204 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

готови за атака. Напрегнах се и стиснах здраво сребърния кол

в ръката си.

– Беликов? – извика с груб глас Донован. – Къде си?

– Тук съм – прозвуча отговорът на Дмитрий с онзи студен,

ужасен глас на стригой. Появи се откъм противоположния

край на сградата, като се движеше в сенките.

Донован се отпусна малко, след като го позна, но дори и

мракът не можеше да скрие истинската същност на Дмитрий.

Донован замръзна, внезапно усетил заплахата. В същото вре-

ме един от стригоите вдигна глава и извика:

– Дампири!

Но не чертите на Дмитрий го предупредиха, а миризмата

ни. Отправих мислена благодарност към Бога, задето им бе

отнело толкова време, за да забележат.

Скочих от покрива. Разстоянието до земята не беше малко,

но нямаше да ме убие. А и падането ми бе омекотено.

Приземих се върху едно от приятелчетата на Донован и го

съборих. Насочих сребърния кол към сърцето му, но рефлек-

сите му бяха бързи. Тъй като не тежах много, не му бе трудно

да ме избута. Очаквах го и успях да се задържа на крака. С

периферното си зрение видях как Сидни се сниши и съгласно

инструкциите ни побърза да се омете от мястото на схватката.

Искахме тя да бъде далеч и ѝ бяхме казали да се скрие в кола-

та, готова да потегли, ако нещата тръгнат на зле.

Разбира се, със стригоите нещата винаги са зле. Донован и

другият тип се нахвърлиха върху Дмитрий, преценявайки го

като по-голямата заплаха. Моят противник, съдейки по озъбе-

ната му усмивка, изобщо не ме смяташе за заплаха. Втурна се

към мен, а аз отскочих настрани, но не преди да го изритам в

коляното. Ударът ми не го нарани, но го извади от равновесие.

Отново му се нахвърлих, но той пак ме отблъсна и се призе-

мих тежко на земята. Голите ми крака се ожулиха в твърдия

бетон, кожата ми се разкъса. Тъй като дънките ми се бяха скъ-

сали и изцапали, се бях принудила да облека едни къси шорти

от дрехите, които Сидни ми бе купила. Пренебрегнах болката

и атакувах със скорост, която стригоят не очакваше. Колът ми

намери сърцето му. Ударът не беше толкова силен, колкото ми

се искаше, но беше достатъчен да го забави и обърка, което

 205 

р и ш е л м и й д

ми позволи да забия кола по-надълбоко и да го довърша. Не

дочаках падането му, измъкнах кола и се извърнах към оста-

налите.

До този момент не бях проявила колебание нито за миг,

но сега се спрях, когато видях лицето на Дмитрий. Беше...

ужасяващо. Свирепо. Имаше подобно изражение, когато ме

защитаваше по време на ареста ми – онова изражение на ве-

лик воин, на непобедим бог, който можеше да победи сам и

ада. Начинът, по който изглеждаше сега... ами, цялата онази

свирепост бе достигнала ново ниво. Осъзнах, че това беше