Последна саможертва

предната веранда, оглеждайки всяка подробност. Понечих да

го последвам, но се спрях. – Какво правиш? – попитах с нисък

глас. – Тя може да те види.

Той се върна при мен.

– Онези плътни завеси. Не пропускат никаква светлина и тя

няма да види нищо. Това означава също, че тя обитава първия

етаж на къщата, а не сутерена.

Не беше трудно да проследя мисълта му.

– Това са добри новини за нас. – Когато миналата година

ме плениха стригои, заедно с приятелите ми ни държаха в су-

терен. Не само че беше удобно за стригоите, тъй като по този

начин избягваха слънцето, но и имаше по-малко възможности

за бягство. За стригоите беше лесно да приклещят жертвата си

в сутерен. Колкото повече врати и прозорци имаше, толкова

по-добре за нас.

– Ще огледам от другата страна – рече Дмитрий и се запъти

към задния двор.

Забързах след него и го улових за ръката.

– Остави на мен. Аз ще усетя всеки стригой. – Не че тя ще

излезе навън, но... ами, просто за всеки случай.

Той се поколеба и у мен се надигна раздразнение – явно се

съмняваше в способностите ми.

– Добре. Бъди внимателна – кимна той.

Осъзнах, че той просто се тревожи за мен.

Заобиколих възможно най-безшумно къщата и много скоро

открих, че дървената ограда пречеше да се види задният двор.

Боях се, че ако се покатеря на нея, шумът може да привлече

вниманието на Соня, и се замислих какво да предприема. Раз-

решението на проблема ме осени, когато видях големия камък

близо до оградата. Издърпах го и се качих на него. Не беше

достатъчно високо, за да огледам всичко, но можех да стигна

до върха на оградата и да се изкача с минимален шум.

 222 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Беше, все едно да надникнеш в райската градина. Цветята

отпред бяха само прелюдия. Вътрешният двор бе избуял от

рози, магнолии, ябълкови дървета и милион други цветя, ка-

квито изобщо не бях виждала. Беше истински рай на цветове

и багри. Огледах всичко внимателно и побързах да се върна

при Дмитрий. Сидни все още стоеше до колата.

– Врата към вътрешния двор и два прозореца, закрити със

завеси – докладвах. Има също дървен шезлонг, лопата и ръчна

количка.

– Някакви вили?

– За нещастие не, но пред оградата има голям камък. Макар

че ще е трудно да го завлечем в двора. По-добре да го използ-

ваме, за да се прехвърлим през оградата, която между другото

няма порта. Тя си е направила истинска крепост.

Той кимна разбиращо и без повече приказки знаех какво

трябва да се направи. Взехме желязната верига от колата и я

връчихме на Сидни. Казахме ѝ да ни чака отвън – с точните

инструкции да потегли, ако не се появим до половин час. Ни-

как не ми се искаше да ѝ го казвам – изражението на лицето

на Сидни ясно показваше, че тя още по-малко иска да чува по-

добни неща, – но беше необходимо. Ако не се справехме със

Соня за това време, нямаше изобщо да го направим – или да

си тръгнем живи. Ако успеехме да я неутрализираме, щяхме

да дадем на Сидни някакъв сигнал, за да дойде с веригата.

Кехлибарените очи на Сидни бяха пълни с тревога, докато

ни наблюдаваше как се отправяме към къщата. За малко да я

подкача какво толкова се притеснява за някакви си дяволски

създания на мрака, но се спрях тъкмо навреме. Тя може и да

ненавиждаше и да се отвращаваше от всички други дампири

и морои по земята, но някак си неусетно, в процеса на общу-

ване, бе започнала да харесва мен и Дмитрий. А това не беше

нещо, заслужаващо подигравка.

Дмитрий се качи на камъка и огледа двора. Промърмори

няколко последни инструкции, улови ме за ръката и ми помог-

на да се прехвърля през оградата. Беше достатъчно висок, за

да успее да го стори лесно и тихо – макар и не съвсем безшум-

но. Последва ме след миг и се приземи до мен с меко тупване.

Затичахме се към къщата. Ако Соня ни беше чула, няма-

 223 

р и ш е л м и й д

ше смисъл да губим време. Трябваше да се възползваме и от

най-малкото предимство. Дмитрий грабна лопатата и удари

силно стъклото с нея – веднъж, два пъти. Първият удар беше

на височината на главата ми, вторият по-ниско. С всеки удар

стъклото се напукваше все повече. Веднага след втория удар

се засилих с ръчната количка и я ударих във вратата. Щеше

да е по-добре да я вдигна и хвърля по стъклото, но тя беше

прекалено тежка за подобна маневра. В стъклото се отвори

достатъчно голям отвор, за да се промушим през него. И два-

мата трябваше да се наведем – особено Дмитрий.

Едновременна атака от двете страни би била идеална, но

беше малко вероятно Соня да избяга през предната врата.

Щом наближихме вътрешния двор, започна леко да ми се гади

и усещането се засили, когато влязохме в дневната. Потиснах

го, както вече се бях усъвършенствала, и се подготвих за това, което предстоеше. Бяхме проникнали доста бързо, но не дос-

татъчно, за да изненадаме един стригой.

Соня Карп беше там и ни очакваше, като се опитваше да

избегне слънчевата светлина, проникваща в стаята. Когато за

пръв път видях Дмитрий като стригой, бях толкова шокирана,

че се вцепених. Това му бе позволило да ме залови, затова

този път се подготвих мислено, знаейки, че ще изпитам съ-

щия шок, когато видя бившата си учителка като стригой. И на-