Последна саможертва

ваше и от това, че ние всъщност нямахме конкретен въпрос към

нея. Просто я обстрелвахме с различни питания. Дали знае за съ-

ществуването на друг Драгомир? Роднина ли е с майката? Къде е

майката на детето? Нещата се влошиха още повече, когато Соня

разбра, че твърде много се нуждаем от нея, за да я убием, неза-

висимо колко я заплашвахме със сребърния кол.

Продължавахме така вече цял час и започвахме да се

чувстваме изцедени. Поне аз. Облегнах се на стената близо до

Соня и макар че колът ми бе изваден и готов за атака, малко

повече се осланях на стената да ме държи права, отколкото ми

се щеше да призная. През последните минути се бе възцарило

мълчание. Дори Соня се бе отказала от ръмжащите си запла-

хи. Тя просто чакаше, застанала нащрек, без съмнение плани-

раща бягството си и уверена, че ние ще се уморим преди нея.

Тишината беше по-застрашителна от всички заплахи на света.

Бях свикнала на типичните за стригоите словесни заплахи. Но

не съм очаквала колко вледеняваща и злокобна може да бъде

силата на мълчаливата заплаха.

 227 

р и ш е л м и й д

– Какво е станало с главата ти, Роуз? – попита ме Дмитрий,

внезапно зърнал нещо.

Бях изключила за малко и ми трябваше секунда, за да осъз-

ная, че говори на мен.

– А? – Отметнах косата, закриваща част от челото ми. Пръ-

стите ми напипаха нещо лепкаво и аз си спомних смътно за

удара в масичката. Свих рамене, без да обръщам внимание на

замаяността, която усещах.

– Добре съм.

Дмитрий стрелна Сидни с поглед.

– Сложи я да легне и почисти раната. Не ѝ позволявай да

заспи, докато не разберем дали няма мозъчно сътресение.

– Не, не мога – възпротивих се. – Не мога да те оставя сам

с нея...

– Добре съм – прекъсна ме той. – Почини си, за да можеш да

ми помогнеш по-късно. Няма да си ми от полза, ако припаднеш.

Продължавах да протестирам, но когато Сидни ме улови

нежно за ръката, залитането ми ме издаде. За мой ужас тя ме

поведе към единствената спалня в къщата. Имаше нещо зло-

вещо да знаеш, че си в леглото на стригой – дори и да е покри-

то с мека завивка на сини и бели цветя.

– Боже – промълвих, като се облегнах на възглавницата,

след като Сидни почисти раната на челото ми. Въпреки проте-

стите ми от преди малко беше супер да си почина. – Не мога

да свикна с тази странност – стригой да живее в такова... нор-

мално място. Направо ме побиват тръпки. Ти как се справяш?

– По-добре от вас двамата – отвърна Сидни. Тя бе обвила

ръце около тялото си и оглеждаше притеснено стаята. – След

като се озовах в компанията на стригои, вече не ви смятам за

толкова лоши.

– Е, значи поне едно добро нещо излезе от цялата тази ра-

бота – отбелязах. Въпреки шегата ѝ знаех, че е ужасена. Очи-

те ми започнаха да се затварят, но се стреснах, когато Сидни

ме сръга по ръката.

– Не заспивай – скастри ме тя. – Стой будна и говори с мен.

– Нямам сътресение – промърморих. – Но предполагам, че

бихме могли да обсъдим някой план как да накараме Соня да

проговори.

 228 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Сидни приседна в другия край на леглото и се намръщи.

– Не се обиждай, но не мисля, че тя ще се пречупи.

– Ще го направи, след като изкара няколко дни без кръв.

Сидни пребледня.

– Няколко дни?

– Ами, колкото е нужно, за да... – През връзката към мен

изведнъж нахлу порой от емоции и аз замръзнах. Сидни под-

скочи, а очите ѝ зашариха из стаята, сякаш група стригои бе

нахлула вътре.

– Какво не е наред? – възкликна тя.

– Трябва да отида при Лиса.

– Не бива да заспиваш...

– Това не е сън – отвърнах рязко. И с тези думи изскочих от

спалнята на Соня, за да се озова в действителността на Лиса.

Тя пътуваше във ван с още петима души, които тутакси раз-

познах като останалите номинирани за трона. Ванът беше за

осем пътници, в това число шофьор пазител и още едни па-

зител на седалката до него, който сега се бе извърнал назад и

гледаше към Лиса и спътниците ѝ.

– Всеки от вас ще бъде оставен на различно място в по-

крайнините на гората и ще му бъде дадена карта и компас.

Крайната ви цел е да достигнете до мястото, посочено върху

картата, и да чакате слънцето да залезе, когато ще дойдем да

ви вземем.

Лиса и останалите се спогледаха и после като един се взря-

ха през прозорците на вана. Наближаваше обяд и слънцето

грееше с пълна сила. Да „чакат слънцето да залезе“, нямаше

да бъде приятно, но не звучеше невъзможно. Лиса се почеса

разсеяно по малката превръзка на ръката си, но бързо се спря.

Прочетох мислите ѝ: малка, едва забележима точка, татуирана

върху кожата ѝ. Всъщност беше подобна на тази на Сидни:

кръв и земя, смесени с внушение. Внушението може и да беше

забранено сред мороите, но това беше специален случай. Ма-

гията в татуировката възпираше кандидатите да разкажат за

изпитите за монарх пред останалите, които не участваха в

процеса. Това беше първият изпит.

– Какъв ще е теренът? – настоя да узнае Маркъс Лазар. –

Ние не сме в еднаква физическа форма. Не е честно, ако някои

 229 

р и ш е л м и й д

имат предимство. – Докато говореше, погледът му бе прико-

ван в Лиса.

– Ще има доста ходене – отвърна пазителят със сериоз-

на физиономия. – Но не е нещо, с което всеки кандидат –