Последна саможертва

чело на разследването на убийството. В момента всички спя-

ха – за мороите беше посред нощ, – а Лиса нямаше представа

кога ще се върне и мразеше този изпит, защото ѝ отнемаше

от времето. Не, губеше ѝ времето. Тя най-накрая бе приела

логиката на приятелите си за номинацията, но цялата работа

продължаваше да не ѝ харесва. Искаше да помага активно.

Въртящите се в главата ѝ мисли едва не станаха причина да

подмине следващото указание: отдавна паднало дърво. Беше

покрито с мъх и по-голямата част от него бе изгнила. Една

звезда върху картата го обозначаваше като място, където е

скрита подсказка. Тя разгърна картата и прочете:

Раста и се смалявам. Тичам и пълзя.

Следвам гласа си, макар да нямам такъв.

Никога не напускам това място, но пътувам наоколо...

Издигам се към небето и се промъквам през земята.

Крия тайните си под земята, макар да нямам богатство.

Което гние в мен, е здраве за теб.

Хм.

В този момент умът ми изцяло се изпразни, но този на Лиса

запрепуска. Четеше написаното отново и отново, изследвайки

 232 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

всяка дума и как отделните редове си пасват един с друг. Ни-

кога не напускам това място. Това е отправната точка, реши

тя. Нещо постоянно. Огледа се, замисли се за дърветата и ги

отхвърли. Те винаги можеха да бъдат отсечени и преместени.

Като внимаваше да не се отдалечава много от падналото дър-

во, обиколи наоколо, търсейки още някакви следи. Теоретично

всичко беше преходно. Кое оставаше?

Следвам гласа си. Спря се и затвори очи, попивайки зао-

бикалящите я звуци. Птичи песни. От време на време шумо-

лене на листа. И...

Отвори очи и забързано пристъпи надясно. Звукът, който

бе чула, стана по-силен, бълбукащ и ромолящ. Ето. Малко по-

точе течеше през гората, едва забележимо. Разбира се, беше

твърде малко, за да си издълбае корито в земята.

– Обаче се обзалагам, че порастваш, когато завали – про-

мърмори Лиса, без да ѝ пука, че говори на потока. Погледна

надолу към текста и пъргавият ѝ ум тутакси сглоби отделните

парчета. Потокът беше постоянен, но пътуваше. Променяше

размера си. Имаше глас. Течеше през гъстите дебри, пълзеше,

за да заобиколи препятствията. А когато водата му се изпа-

ряваше, се издигаше към небето. Намръщи се и се зачуди над

гатанката на глас. – Но не гниеш.

Лиса се огледа още веднъж, като си помисли смутено, че

гниенето може да се свърже с всяко живо растение. Погледът

ѝ се плъзна покрай едно голямо кленово дърво, сетне се върна

обратно на него. В основата му се бе сгушила туфа от кафяви

и бели гъби, някои от които бяха спаружени и почернели. Тя

приближи забързано, коленичи и тогава я видя: малка дупка,

изровена в земята наблизо. Като се наведе по-ниско, ѝ се мяр-

на нещо цветно: тъмночервена торба с шнур.

Лиса я издърпа ликуващо и се изправи. Торбата беше плат-

нена, с дълги дръжки, които щяха да ѝ позволят да я носи през

рамо, докато върви. Отвори находката си и надникна вътре.

Там, мушнато между гънките на меката и пухкава подплата,

беше най-хубавото нещо на света: бутилка с вода. Досега

приятелката ми не бе осъзнала колко ѝ е горещо и колко е

ожадняла, нито колко изтощителна е слънчевата светлина. На

кандидатите им бе казано да са със здрави и удобни обувки и

 233 

р и ш е л м и й д

дрехи, но не им бе позволено да си носят никакви провизии.

Бутилката с вода беше безценна придобивка.

Лиса седна на дънера, за да си почине, като отпиваше пес-

теливо малки глътки от водата. Въпреки че върху картата бяха

обозначени още подсказки и „награди“, знаеше, че не може

със сигурност да разчита на още полезни торби. Затова след

няколко минути почивка Лиса прибра водата и преметна мал-

ката торба през рамо. Съгласно картата трябваше да поеме на

запад и тя пое натам.

Докато вървеше, жегата я изгаряше и тя се принуди да си

вземе няколко кратки почивки и да отпие от скъпоценната теч-

ност в бутилката. Не спираше да си напомня, че това не е над-

бягване и трябва да го дава по-спокойно. След разчитането на

още няколко подсказки, установи, че картата не е с точен ма-

щаб, така че невинаги беше ясно колко дълъг е всеки преход.

При все това беше доволна, че успешно бе разгадала всяка от

тях, макар наградите да ставаха все по-озадачаващи.

Една от тях беше сноп пръчки, оставени върху скала, нещо,

за което би се заклела, че е грешка, но някой ги бе завързал

грижливо. Сложи ги в торбата, заедно с прилежно сгъната зе-

лена мушама. В този момент потта се лееше от нея и навитите

до лактите ръкави на памучната ѝ риза не я разхлаждаха кой

знае колко. Тя си позволи още няколко почивки. Започваше

сериозно да се безпокои, че ще получи слънчеви изгаряния,

затова изпита огромно облекчение, когато следващата подска-

зка ѝ осигури шише с лосион против изгаряне.

След като няколко часа се сражава геройски с лъчите на