Последна саможертва

палещото слънце, Лиса беше толкова прегряла и уморена, че

нямаше сили дори да се ядосва, задето пропускаше събитията

в кралския двор. Искаше единствено този изпит да свърши.

Според картата оставаха още две подсказки, което тя прие

като обнадеждаващ знак. Скоро щеше да стигне до края и след

това просто ще чака да дойдат да я вземат. В този миг ѝ хрум-

на нещо. Мушамата. Мушамата е за предпазване от слънцето,

реши тя. Би могла да я използва накрая.

Мисълта я ободри, както и следващата ѝ награда: още вода

и мека шапка с широка периферия, която предпазваше лицето

ѝ от слънцето. За съжаление, преходът след това, който из-

 234 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

глеждаше кратък, се оказа два пъти по-дълъг от очакваното.

Когато стигна до следващата подсказка, жадуваше повече за

почивка и глътка вода, отколкото да открие какво бяха оста-

вили пазителите.

Сърцето ми преливаше от съчувствие към нея. Отчаяно ис-

ках да ѝ помогна. Това беше моята работа – да я защитавам.

Тя не трябваше да бъде сама. Или трябваше? Дали това също

не бе част от изпита? В един свят, в който кралските особи

почти винаги са заобиколени от пазители, тази самота сигур-

но е пълен шок. Мороите бяха издръжливи и притежаваха от-

лични сетива, но не бяха привикнали към горещини и трудни

преходи. Аз вероятно бих се справила съвсем лесно. Макар

че трябваше да призная, че не бях сигурна дали притежавам

дедуктивните умения на Лиса, за да разгадая подсказките.

Последната награда на Лиса бяха кремък и огниво – не че

тя имаше представа за какво служат. Аз моментално ги раз-

познах като пособия за запалване на огън, но за нищо на света

не можех да проумея защо ще ѝ е нужно да пали огън в слън-

чев ден като този. Тя сви рамене, прибави ги към останалите

предмети в торбата и продължи да върви.

И тогава нещата започнаха да стават студени. Наистина

студени.

Отначало Лиса не забеляза, най-вече защото слънцето про-

дължаваше да прежуря. Мозъкът ѝ подсказваше, че това, кое-

то усеща, е невъзможно, но настръхналата кожа и тракащите

зъби твърдяха тъкмо обратното. Тя спусна ръкавите на ризата

си и ускори крачка. Искаше ѝ се внезапният студ да е придру-

жен поне с облаци, които да закрият слънцето. Бързият ход и

напрежението ѝ помогнаха да се сгрее.

Докато не заваля.

Отначало се появи мъгла, която се превърна в ситна роса,

и накрая рукна пороен дъжд. Косата и дрехите ѝ се намокриха

и ѝ стана още по-студено. В същото време... слънцето про-

дължаваше да грее, светлината му дразнеше чувствителната ѝ

кожа, но не я сгряваше.

Магия, осъзна тя. Дъждът е вследствие на магия. Беше

част от изпита. По някакъв начин мороите, владеещи магията

на елементите въздух и вода, се бяха съюзили, за да се проти-

 235 

р и ш е л м и й д

вопоставят на горещото слънчево време. Затова ѝ беше нужна

мушамата – за да се предпази от слънцето и дъжда. Тя се за-

мисли дали да не я извади и наметне като пелерина, но бързо

реши да почака, докато не стигне до крайната точка. Макар че

нямаше представа колко далеч е това. Шест метра? Тридесет

километра? Студът се просмукваше в нея, вледеняваше край-

ниците ѝ. Почувства се отчаяна и нещастна.

Мобилният телефон в торбата беше нейният билет към спа-

сението. Следобедът едва преваляше. Трябваше да чака още

дълго, преди да свърши изпитът. Трябваше само да се обади...

само веднъж и ще бъде спасена от всичко това и върната об-

ратно към задачата си в двора. Не. В гърдите ѝ се надигна

вълна на решителност. Това предизвикателство вече не беше

само заради трона на мороите, нито заради убийството на Та-

тяна. Това беше изпит, който трябваше да издържи заради са-

мата себе си. Тя бе водила спокоен и защитен живот, оставяй-

ки другите да я закрилят и пазят. Сега трябваше да премине

през това изпитание сама – и щеше да го направи.

Тази решителност я изведе до крайната цел – поляна, за-

обиколена от дървета. Две от дърветата бяха малки и близо

едно до друго, така че Лиса си помисли, че може да преметне

отгоре им мушамата и да си направи приличен заслон. С из-

стиналите си, вкочанени пръсти успя да я извади от торбата и

я разгъна докрай. За щастие се оказа много по-голяма, откол-

кото предполагаше. Настроението ѝ започна да се разведрява,

докато се трудеше с мушамата, за да измайстори нещо като

малък балдахин. Когато свърши, пропълзя под него, щастли-

ва, че се е скрила от неспирния дъжд.

Но това не промени факта, че беше мокра. Както и земя-

та, която освен мокра беше и кална. Мушамата не я предпаз-

ваше и от студа. В гърдите ѝ се надигна горчилка, когато си

припомни думите на пазителите, че по време на изпита им

е позволено да използват магията на елементите. Тогава не

смяташе, че магията може да е полезна, но сега определено

виждаше предимствата да владееш елемента вода – магията

щеше да контролира дъжда и да я предпази от него. Или още

по-добре: ако владееше магията на огъня. Искаше ѝ се Крис-

тиан да е с нея. Щеше да приветства с жар и прегръдката му,

 236 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

и магията му. В подобна ситуация владеенето на магията на

духа направо издишаше – освен ако не получи измръзване и