Последна саможертва

не се наложи да се излекува (което никога не се получаваше

толкова добре, както когато лекуваше другите). Не, реши тя.

Нямаше място за съмнение: владеещите магията на водата и

огъня имаха предимство в този изпит.

Тогава се сети.

Огън!

Както се бе свила, Лиса изведнъж се изправи. Отначало не

бе разпознала за какво служат двата предмета – кремъкът и

огнивото, но сега в главата ѝ изплуваха смътни спомени как се

пали огън с подръчни средства. Никога не я бяха учили на по-

добни умения, но беше сигурна, че когато търкаш два камъка

един в друг, може да се получи искра... ако обаче имаше сухо

дърво. Всичко наоколо беше подгизнало от вода...

С изключение на снопчето пръчки в торбата. Тя се засмя на

глас, развърза пръчките и ги подреди като пирамида, както се

правеше за лагерен огън. След това се опита да измисли какво

да прави с кремъка и огнивото. Във филмите беше гледала как

героите просто ги удрят едно в друго и се получават искри.

Значи това ще направи и тя.

Нищо не се получи.

Опита още няколко пъти и въодушевлението ѝ от преди

малко беше изместено от отчаяние, предизвикано от мрака на

духа. Аз изтеглих малко от него, за да ѝ помогна да се съсре-

доточи. След четвъртия опит блесна искра и угасна, но това

бе достатъчно за нея, за да се досети за принципа. Не след

дълго вече можеше много лесно да получава искри, но те не

правеха нищо, когато падаха върху пръчките. Нагоре и надо-

лу: настроението ѝ приличаше на влакче на надеждата и разо-

чарованието. Не се отказвай, исках да ѝ кажа и изтеглих още

малко отрицателна енергия. Не се отказвай. Исках също да

ѝ предам урок по разпалване на огън, ала това бе отвъд въз-

можностите ми.

Докато я наблюдавах, започнах да осъзнавам колко много

бях подценявала интелигентността на приятелката си. Знаех,

че е блестяща, но винаги съм си представяла, че в подобни

ситуации ще бъде безпомощна. А тя не беше. Можеше да раз-

 237 

р и ш е л м и й д

гадава логиката на нещата. Тази малка искра не можеше да

запали пръчките. Нуждаеше се от по-голям пламък. Трябваше

ѝ нещо, което да пламне от искрата. Но какво? Със сигурност

едва ли щеше да го намери в тази подгизнала гора.

Погледът ѝ попадна върху картата, която се подаваше от

торбата. Тя се поколеба само за секунда, преди да я накъса на

малки парчета върху пръчките. Предполагаше се, че е дости-

гнала крайната цел и повече няма да се нуждае от карта. Само

се предполагаше. Но вече бе твърде късно и Лиса продължи с

плана си. Първо откъсна част от меката подплата на торбата

и я добави върху купчината. После отново взе кремъка и ог-

нивото.

Лумна искра и мигновено обхвана парче хартия. То пламна

в оранжево, преди да угасне със съскане, образувайки тънък

дим. Тя опита отново, като се наведе напред и внимателно ду-

хна хартията, когато искрата падна върху нея. Появи се малък

пламък, улови и съседното парче хартия и пак угасна. Лиса се

съсредоточи и отново опита.

– Хайде, хайде – промърмори, сякаш можеше да внуши на

огъня да се разгори.

Този път искрата се разгоря в малък пламък, сетне в по-го-

лям, който обхвана подпалките ѝ. Замолих се да се разпростре

върху пръчките, иначе нищо нямаше да се получи. Пламъкът

ставаше все по-ярък и по-голям, като поглъщаше и последни-

те парчета хартия и подплата... и тогава обхвана и пръчките.

Лиса духна леко и не след дълго огънят бумтеше с пълна сила.

Огънят не можеше да пропъди пронизващия студ, но що се

отнасяше до Лиса, сякаш цялата слънчева светлина гореше в

ръцете ѝ. Усмихна се и в нея се разля вълна на гордост. Най-

сетне се отпусна и огледа дъждовната гора. В далечината зърна

някакви цветни проблясъци. Насочи духа и използва магията

си, за да засили способността си да вижда аури. Не беше сгре-

шила – скрити далеч, доста далеч сред дърветата, тя видя две

аури със силни, устойчиви цветове. Собствениците им стояха

неподвижни и тихи, притаени зад дърветата. Усмивката на Лиса

стана по-широка. Пазители. Или може би морои, владеещи ма-

гията на елементите въздух и вода. Нито един от кандидатите

не бе сам тук. Роналд Озера нямаше защо да се тревожи, но пък

 238 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

и той не би могъл да знае. Само тя можеше. Може би в крайна

сметка духът не беше чак толкова безполезен.

Дъждът започна да намалява, а топлината на огъня продъл-

жи да я успокоява. По небето не можеше да познае кое време

е, но някак си знаеше, че няма да е трудно да изчака края на

деня и...

– Роуз? – Един глас ме изтръгна от света на Лиса и нейното

оцеляване. – Роуз, събуди се или... ела на себе си от каквото

и да е това.

Примигнах и се втренчих в лицето на Сидни, което беше на

няколко сантиметра от моето.

– Какво? – троснах се. – Защо ме притесняваш?

Тя трепна и отскочи назад, мигом загубила дар слово. Из-

смукването на мрака от Лиса не ми се бе отразило, докато бях

в нейното съзнание, но сега, след като се върнах в собстве-

ното си тяло, усетих гняв и раздразнение. Това е заради духа, казах си. Успокой се. Поех дълбоко дъх, отказвайки да позво-

ля на духа да ме управлява. Аз бях по-силна от него. Поне се

надявах.