Последна саможертва

щи Соня. – И под махай се оттук имах предвид: въобразя-

вайте си, че ще си тръгнете, но всъщност ще ударя главите

ви една в друга и ще ви завлека обратно при пазителите.

– Ние можем да помогнем – заяви Виктор. Докосна леко

брат си по рамото. Робърт трепна, откъсна поглед от Соня и го

насочи към брат си. – Вашите методи са обречени на провал.

Ако искаш отговори, има един-единствен начин...

Соня реши да действа. Дмитрий все още беше до нея, но

наблюдаваше и нас. И разбира се, аз изцяло се бях съсредо-

точила върху драмата с Виктор. Това бе най-добрата възмож-

ност, която щеше да ѝ се предостави.

С невероятната сила, която притежава всеки стригой, тя се

оттласна от креслото. Веригата все още бе увита около нея,

но бързината и силата на движението бяха достатъчни, за да

я скъсат на две места. Знаех, че с още един напън тя ще се

освободи напълно. С раздвоено внимание или не, Дмитрий за

секунда се хвърли върху нея, както и аз. Тя се замята, като

използваше цялата си сила и бързина, за да се отърси от ве-

ригата. Ако успееше да се освободи, ни предстоеше още една

свирепа схватка. Двамата с Дмитрий се спогледахме за миг.

Знаехме, че мислим едно и също. Първо, как ще я задържим

 242 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

отново? Може би щяхме да успеем да поправим веригата, но

трябваше да я размотаем и омотаем отново, което беше не-

възможно. Освен това и двамата осъзнавахме, че можеше да

не успеем да я обуздаем за втори път, а наоколо беше пълно

с невинни. Те не можеха да се бият, но Соня можеше някак си

да се възползва от тях.

Оставаше ни единствено да продължаваме да я удържаме.

Щеше да е по-лесно, ако я притиснем към равна повърхност

като пода, отколкото към хлътналото кресло. То се тресеше,

докато тя се бореше с нас и ние се опитвахме да го нагласим в

по-удобно положение. Дмитрий държеше кола си – аз бях ос-

тавила моя на пода – и одраска с върха му кожата ѝ, което ни

предостави известно предимство в схватката. Соня нададе вик

на ярост и аз се изпълних с надежда, че ще успеем да я омало-

мощим. Но по-вероятно, не. Ние щяхме първи да се пречупим.

Пулсиращата болка в главата ми бе доказателство, че не бях

във върховата си форма.

С периферното си зрение улових някакво движение, повод

за нова тревога. Робърт Дору се бе насочил към нас и в ръката

си държеше сребърен кол. Гледката беше толкова странна и не-

очаквана, че се забавих да предупредя Дмитрий. Когато труд-

ноподвижният ми мозък се раздвижи, вече беше твърде късно.

– Не! – изкрещях, като видях, че Робърт вдига кола. – Не

я убивай!

Дмитрий се извъртя и видя Робърт, но не можеше да напра-

ви нищо. Двамата с Дмитрий бяхме създали идеалните усло-

вия. Държахме Соня неподвижна, а гърдите ѝ бяха открити.

Чудесна мишена за Робърт. Отчаяно се питах какво да правя.

Ако го спра, Соня ще се освободи. Ако не го направя, той мо-

жеше да убие единствения ни шанс да открием кой е...

Твърде късно. Колът се заби със сила, която ме шашна. На

Лиса ѝ беше много трудно да прободе Дмитрий и аз предполо-

жих, че същото ще важи и за някой като Робърт, който беше

по-стар и изглеждаше толкова крехък. Но не. Наложи му се

да използва двете си ръце, но колът влезе в гърдите на Соня и

прониза сърцето ѝ.

Соня изкрещя неистово. Ярка, ослепително бяла светли-

на изпълни внезапно стаята, като в същия миг една невидима

 243 

р и ш е л м и й д

сила ме отхвърли настрани. Ударих се в стената, ала мозъкът

ми едва регистрира болката. Малката къща се разтърси и с

едната си ръка се опитах да се уловя за нещо. Стиснах очи, но

продължавах да виждам звезди. Времето спря своя ход. Сър-

цето ми също забави своя.

Тогава всичко спря. Всичко. Светлината. Трептенията. Ди-

шах нормално. Всичко беше притихнало и застинало, сякаш

случилото се преди малко е било само сън.

Примигнах, опитвайки се да проясня зрението си и да

видя какво става. Изправих се, олюлявайки се, и видях, че и

Дмитрий прави същото. Изглежда той също е бил захвърлен,

но вместо да се удари в стената, се бе подпрял на нея. Робърт

лежеше проснат на пода, а Виктор се спусна към него, за да му

помогне. Сидни стоеше като замръзнала.

А Соня?

– Невероятно – прошепнах.

Соня все още беше в креслото и от начина, по който се бе

свлякла назад, беше очевидно, че е била поразена от същата

сила, стоварила се и върху нас. Веригата все още я опасваше,

но тя бе спряла да се извива и мята, за да се освободи. Върху

скута ѝ лежеше сребърният кол, който до преди минута дър-

жеше Робърт. Соня бе успяла да измъкне едната си ръка изпод

веригата и сега пръстите ѝ се плъзнаха по сребърната повърх-

ност на кола. Очите ѝ се разшириха от учудване – бистри, не-

бесносини очи.

Робърт беше върнал Соня в света на живите. Тя вече не

беше стригой.

Когато Лиса спаси Дмитрий, почувствах силата на магията

през връзката, необятно и всепоглъщащо усещане. Да наблю-

давам чудото сега, без пряката връзка с Лиса, беше не по-мал-

ко невероятно изживяване. Виктор беше зает с Робърт, но ние

останалите се взирахме изумено в Соня. Аз продължавах да