Последна саможертва

търся нещо – каквото и да е, – което да съдържа дори и малък

намек за предишното ѝ състояние.

Нямаше нищо. Кожата ѝ беше с характерната за мороите

бледност, но излъчваше топлината на живота, със съвсем лек

розов оттенък – не като при стригоите, които бяха лишени от

пигментация. Очите ѝ бяха зачервени, но вследствие на напи-

 244 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

ращите сълзи. Около ирисите ѝ нямаше ужасяващи, червени

пръстени. А изражението им... нямаше жестокост, нито злоба.

Това не бяха очите на някой, който само до преди минути за-

плашваше да убие всички ни. Бяха пълни с изумление, страх и

смут. Не можех да откъсна поглед от нея.

Чудо. Още едно чудо. Дори след като видях как Лиса пре-

върна Дмитрий обратно в дампир, една скрита част от мен

вярваше, че никога повече нямаше да видя нещо подобно. Така

беше с чудесата. Случваха се само веднъж в живота. Имаше

много дебати дали могат да се спасят всички стригои по света,

разговори, които замряха, когато трагедията с убийството на

кралицата засенчи всичко останало. Малкият брой морои, ко-

ито владееха магията на духа, също не допринасяха за популя-

ризирането на идеята, а и освен това всички осъзнаваха колко

е трудно за един морой да прониже стригой със сребърен кол.

След като обучени пазители губеха битката със стригоите, как

един морой щеше да успее да ги прониже? Е, имаше отговор:

ако стригоят е предварително усмирен. Един морой можеше

да забие кола с две ръце, особено с помощта на опитен пази-

тел. Свят ми се зави от разкриващите се възможности. Магия-

та на Робърт беше силна, но той беше стар и с крехко здраве.

И все пак, щом той успя, защо и всеки друг владеещ магията

на духа да не може? Той го бе направил да изглежда почти лес-

но. Дали Ейдриън можеше да го направи? Дали Лиса би могла

отново да сътвори чудо?

Чудо. Соня Карп беше живото, дишащо чудо.

И внезапно тя се разкрещя.

Отначало беше нисък вой, който бързо се усилваше. Зву-

кът ме изтръгна от фантазиите, но не знаех как точно да реаги-

рам. Но Дмитрий знаеше. Колът падна от ръката му, спусна се

към Соня и припряно започна да я освобождава от веригата.

Тя се изви и загърчи при докосването му, но в движенията ѝ

вече липсваше онази свръхестествена сила на неживото чудо-

вище, търсещо отмъщение. Това бяха движения на отчаяно и

ужасено живо същество.

Бях омотала веригата доста здраво, но Дмитрий я разви за

секунди. След като Соня беше свободна, той седна в креслото

и я притегли към себе си, като ѝ позволи да зарови лице на

 245 

р и ш е л м и й д

гърдите му, докато тялото ѝ се разтърсваше от ридания. Пре-

глътнах. Дмитрий също плака, когато отново стана дампир. В

съзнанието ми се мярна странният образ на новородени бебе-

та. Дали плачът бе естествена реакция на всички новородени –

или в случая преродени, – идващи на този свят?

Внезапно движение привлече вниманието ми. Очите на

Сидни бяха разширени и тя понечи да пристъпи към Дмитрий,

за да го спре.

– Какво правиш? – извика. – Не я освобождавай!

Дмитрий не ѝ обърна внимание, а аз сграбчих ръката ѝ и я

дръпнах назад.

– Всичко е наред, всичко е наред. – Не можех да позволя

Сидни да изпадне в паника. – Тя не е стригой. Погледни я. Тя

е морой.

Тя поклати бавно глава.

– Не е възможно. Нали я видях преди малко.

– Същото се случи и с Дмитрий. Съвсем същото. Не смя-

таш, че той е стригой, нали? Вярваш му. – Пуснах я и тя заста-

на нащрек, а по лицето ѝ бе изписано недоверие.

Погледнах надолу към братята и осъзнах, че положението

им може да е по-сериозно, отколкото смятах. Робърт, макар и

да не беше стригой, беше толкова блед, че спокойно можеше

да мине за такъв. Очите му бяха празни, а от полуотворената

му уста се бе проточила лига. Явно бях избързала с прецен-

ката от преди малко, че възстановяването на стригой е лесно.

Той я бе пронизал като професионалист, но очевидно имаше

странични ефекти. Виктор се опитваше да окуражи брат си,

като му шепнеше нежни и успокоителни думи. А върху ли-

цето на Виктор... ами, беше изписан израз на състрадание и

страх, какъвто не бях виждала преди. Мозъкът ми не знаеше

как да го съгласува с утвърдения образ на безскрупулен зло-

дей, който си бях изградила за него. Сега изглеждаше добър

и нежен.

Виктор вдигна глава към мен и устните му се извиха в гор-

чива усмивка.

– Какво, нима ти се изчерпаха остроумните и саркастични

забележки? Би трябвало да си щастлива. Ние ти дадохме това,

което искаше. Искаше да получиш отговори от Соня Карп,

 246 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

нали? – Кимна към нея. – Върви да ги получиш. Цената им

определено е много висока.

– Не! – възкликна Дмитрий. Той все още притискаше Соня

до гърдите си, но при думите на Виктор нежното му израже-

ние стана кораво и решително. – Да не си полудял? Не видя ли

какво стана току-що?

Виктор повдигна вежди.

– Да. Забелязах.

– Тя не е в състояние да отговаря на никакви въпроси! Тя е

в шок. Оставете я на спокойствие.

– Не се дръж така, сякаш тя е страдащата в случая – сряза

го Виктор. Извърна се към Робърт и помогна на брат си да

стане и отиде до дивана. Робърт едва движеше краката си, ко-