Последна саможертва

ито трепереха и се огънаха, преди да се отпусне върху дивана.

Виктор го прегърна. – Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

– Дали? – попитах неуверено. Робърт не изглеждаше ни-

как добре. Мислите ми от преди малко как владеещите духа

ще спасяват стригоите, ставаха все по-нереалистични. – Той...

той го е правил и преди и се е възстановил, нали? А и Лиса е

добре.

– Тогава Робърт беше доста по-млад, както и Василиса –

отвърна Виктор и потупа брат си по рамото. – А и това едва

ли може да се нарече обикновена магия. Дори да го направиш

само веднъж, е нещо велико. А два пъти? Двамата с теб знаем

как действа духът, а този подвиг взема своя дан от тялото и от

ума. Робърт направи огромна саможертва заради теб.

Предполагам, че беше истина.

– Благодаря ти, Робърт – промълвих. Думите се отрониха

несигурно от устните ми. Робърт изглежда не ме чу.

Дмитрий се изправи със Соня на ръце. Тя все още плачеше,

но риданията ѝ стихваха.

– Тя трябва да си почине – рече той рязко. – Повярвай ми,

нямаш представа какво преживява в момента.

– О, вярвам ти – отвърнах.

– Вие сте идиоти – отсече Виктор. – И двамата.

Беше истинско чудо, че кръвнишкият поглед на Дмитрий не

прикова Виктор към пода.

– Засега не позволявам никакви разпити.

 247 

р и ш е л м и й д

Кимнах в знак на съгласие. И без това не знаех какво друго

да направя. Когато Лиса бе върнала Дмитрий, се бе изпълни-

ла със същото пламенно желание да го закриля. Той може и

да не беше променил Соня, но беше единственият сред нас,

който знаеше през какво преминава тя. Зная, че на самия него

му беше много трудно да се приспособи и че първоначалните

чувства след промяната. Като това дори не включваше пос-

ледвалата депресия.

Дмитрий мина покрай нас и отнесе Соня в спалнята ѝ. Сид-

ни ги наблюдаваше как излизат, сетне погледна към дивана,

където Виктор все още седеше до брат си, преметнал ръка

през раменете му. Пълните ѝ с учудване очи срещнаха моите.

– Бях чула... но не вярвах.

– Понякога и аз се питам истина ли е – уверих я. – Това е

против всички правила на вселената.

За моя изненада тя докосна малкия златен кръст, висящ на

верижката около шията ѝ.

– Някои правила са по-големи от Вселената.

Виктор се изправи от дивана, очевидно доволен, че Робърт

си почива. Напрегнах се. Като оставим настрана чудесата, той

си оставаше престъпник, когото възнамерявах да заловя. Ви-

ктор пристъпи към мен и снижи глас.

– Съжалявам, че прекъсвам метафизичната ви полемика,

но трябва да ме изслушаш – заяви той. – Бъди внимателна,

Роуз. Много внимателна. Сега много неща зависят от теб. Не

позволявай любимият ти вълк да ти попречи да разбереш как-

во знае Соня.

– Но той е прав! – възкликнах. – Минали са едва пет мину-

ти! Това, което тя преживя... което и двамата са преживели...

ами, то е нещо велико. Наистина е огромна промяна. На него

също му бе нужно време, за да се възстанови и да се приспо-

соби към спасението си. След като тя приеме промяната си,

ще ни помогне.

– Сигурна ли си? – присви очи Виктор. – Дали тя мисли, че е била спасена? Ти забравяш, че Беликов бе превърнат в

стригой против волята си, но не и тя.

– К-какво казваш? Че тя ще се опита отново да стане стригой?

Той сви рамене.

 248 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

– Казвам, че трябва много скоро да получиш отговорите,

които търсиш. И не я оставяй сама.

С тези думи Виктор се обърна и се запъти към кухнята.

Върна се след миг с чаша вода. Робърт я пресуши жадно, след

което потъна в дълбок сън. Въздъхнах и се облегнах на стена-

та до Сидни. Чувствах се напълно изтощена. Тялото все още

ме болеше от скорошната схватка.

– Сега какво? – попита Сидни.

Дмитрий се върна след малко и погледна за кратко към Ро-

бърт.

– Тя също заспа – осведоми ме. – Трансформацията... е

трудна. – Видях мъката, стаена в очите му, и се запитах кой ли

спомен го терзае сега. Споменът, че е бил променен? Споме-

нът, че е бил стригой?

– Не мисля, че трябва да оставяме Соня сама – заявих. С

крайчеца на окото си зърнах самодоволната усмивка на Вик-

тор. – Някой трябва да остане при нея, в случай че се събуди.

Сигурно ще бъде объркана и няма да знае какво става.

Дмитрий остана мълчалив няколко секунди, докато внима-

телно ме изучаваше. Познаваше ме достатъчно добре, за да

знае, че може да имам и нещо друго наум. За щастие това, кое-

то казах, звучеше напълно разумно и той не откри недостатък

в логиката ми.

– Права си. Имаш ли нещо против да останеш при нея? –

обърна се към Сидни.

Отчаяно затърсих подходящите думи. Не, не. Не и Сидни.

Ако Соня се обърне срещу нас, се нуждаехме от някой, който

да я наблюдава – някой, който може да се бори с нея. Сидни,

навярно досетила се за проблема ми, ме спаси от участта да

излъжа Дмитрий или да му кажа истината за тревогите си.

– Тя не ме познава и това може да влоши нещата, когато се

събуди. Освен това... – Сидни доби онова отвратено израже-

ние, характерно за всички алхимици. – Няма да се чувствам

удобно в компанията на някой, който само допреди пет мину-

ти е бил стригой.

– Тя не е стригой! – възмути се той. – Тя е абсолютно, на-

пълно морой! – Дори аз се стреснах от острия му тон, но не