Последна саможертва

Докато се борех да пропъдя и заглуша тези чувства, се ог-

ледах и си спомних, че се намирам в спалнята на Соня Карп.

Всичките ми проблеми ме връхлетяха с пълна сила. В съсед-

ната стая имаше вързана жена стригой, която едвам удържа-

хме и която изглежда нямаше никакво намерение да отговаря

на въпросите ни, поне засега.

Погледнах отново към Сидни, която все още изглеждаше

изплашена от мен.

– Съжалявам... не исках да ти се нахвърлям така. Просто

се стреснах. – Тя се поколеба няколко секунди, сетне кимна в

знак, че приема извинението ми. Страхът изчезна от лицето ѝ

и аз видях, че нещо друго я притеснява. – Какво не е наред? –

попитах. След като все още бяхме живи, а Соня все още вър-

зана, нещата не можеха да са чак толкова лоши, нали?

Сидни отстъпи назад и скръсти ръце.

– Виктор Дашков и брат му са тук.

 239 

Г л а в а 1 8

Изстрелях се с такава бързина от леглото, че едва не

паднах. Главата още ме болеше, но вече не се чувст-

вах замаяна, което, за щастие, означаваше, че наис-

тина нямах мозъчно сътресение. Преди да изляза от спалнята

на Соня, погледнах към часовника и разбрах, че съм била в

главата на Лиса няколко часа. Изпитът е бил много по-дълъг,

отколкото ми се е сторило.

В дневната заварих почти комична картинка. Виктор и Ро-

бърт стояха там, от плът и кръв, оглеждайки се наоколо. Този

път дори Робърт изглеждаше в час. Само че, докато Виктор

изучаваше всичко по типичния си пресметлив начин, внима-

нието на Робърт бе изцяло съсредоточено върху Соня. Очите

му се бяха ококорили от изумление. Междувременно Дмитрий

не бе мръднал от мястото си до Соня, като колът оставаше оп-

рян до гърлото ѝ. От позата и зоркия му поглед ставаше ясно,

че гледаше на двамата братя като на нова заплаха и се опитва-

ше – което бе невъзможно – да следи за всичко. Изглеждаше

облекчен да ме види, доволен от подкреплението.

Омотаната във веригата Соня бе застинала напълно непод-

вижно, което никак не ми харесваше. Привидната ѝ кротост

ме изпълни с подозрението, че замисля нещо. Очите ѝ бяха

присвити.

Цялата ситуация беше напрегната и опасна, но докато изу-

чавах Виктор по-внимателно, една мъничка част от мен изпи-

та задоволство. Срещите ни в сънищата бяха измамни. Както

 240 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

аз можех да променям външността си, така и Виктор бе напра-

вил така, че да изглежда по-силен и по-здрав, отколкото бе в

действителност. Възрастта, болестта и животът на беглец си

бяха казали своето. Около очите му имаше тъмни кръгове, а

сивеещата му коса бе оредяла за последния месец. Изглежда-

ше изпит и уморен, но знаех, че все още е опасен.

– И така – подех с ръце на кръста, – значи успяхте да ни

намерите.

– В този град има само едно езеро – отвърна Виктор. – Една

синя къща. Ти може да се затрудняваш с подобни указания, но

за нас, останалите, е лесно.

– Е, щом си толкова умен, какъв е планът ти? – попитах,

като се опитвах да печеля време, докато трескаво се чудех ка-

къв е моят план. Исках да заловя Виктор и Робърт, но не знаех

как. Тъй като трябваше да разпределим вниманието си между

братята и Соня, двамата с Дмитрий не можехме да действаме

в екип. Искаше ми се да разполагаме с още една верига. Освен

че трябваше физически да подчиним братята Дашков, налага-

ше се да им попречим да използват и магия.

– След като ти си толкова умна – парира Виктор, – предпо-

лагам, че вече си получила нужната информация.

Посочих към Соня.

– Тя не е особено общителна.

Виктор насочи поглед към нея.

– Соня Карп, променила си се от последната ни среща.

– Ще ви убия всички – изръмжа тя. – И ще ви изпия един

по един. Обикновено щях да започна с човека и да продължа с

мороите, но... – Погледна към Дмитрий и мен с изкривено от

бяс лице. – Мисля, че ще оставя вас двамата за последно и ще

източа кръвта ви в адски мъчения. – Млъкна и додаде почти

комично: – Вие най-много ме дразните.

– Да не би всички стригои да се обучават в един и същ во-

енен лагер и да научават едни и същи заплахи? Истинско чудо

е, че не се и кискате за по-зловещ ефект. – Извърнах се към

Виктор. – Виждаш ли? Не е толкова лесно. Опитахме всичко.

Побой, мъчения. Сидни изброи имената на всичките ѝ родни-

ни. Никаква реакция.

Виктор за пръв път се вгледа в Сидни.

 241 

р и ш е л м и й д

– Така. Вашият личен алхимик.

Сидни не помръдна. Знаех, че сигурно е изплашена до

смърт да се озове лице в лице не само с вампир, но и с опасен

престъпник. Трябва обаче да ѝ призная, че срещна погледа му,

без да трепне.

– Млада е – промърмори Виктор замислено. – Но разбира

се, че трябва да е такава. Предполагам, това е единствената

причина да успеете да я манипулирате, така че да участва в

тази малка лудория.

– Аз съм тук по собствено желание – отвърна Сидни. Из-

ражението ѝ оставаше спокойно и уверено. – Никой не ме е

манипулирал. – В този момент изнудването на Ейб не беше

важно.

– Виж, ако ще ме измъчваш с тъпите си забележки, по-до-

бре да беше продължил с посещенията си в съня ми – срязах

го аз. – Ако не можеш да предложиш нищо полезно, по-добре

се махай оттук и ни остави да чакаме, докато гладът омаломо-