Последна саможертва

истина беше шокиращо. Също като Дмитрий, голяма част от

чертите на Соня си бяха същите както преди: меднокестенява

коса и високи скули... Но красотата ѝ бе изкривена заради те-

беширенобялата кожа, червените очи и жестокото изражение,

присъщо за всички стригои.

Ако ни беше познала, с нищо не го показа. Моментално се

хвърли към Дмитрий със зловещо ръмжене. Това бе типич-

но за стригоите – първо да атакуват по-голямата заплаха, и

аз винаги се дразнех, че това беше Дмитрий. Той бе пъхнал

сребърния кол в колана си, за да държи лопатата, която не би

могла да убие стригой, но с достатъчно сила и ловкост опре-

делено щеше да задържи Соня на известно разстояние. Той

я удари силно по рамото при първото ѝ нападение. Въпреки

че не падна, тя определено изчака, преди да атакува отново.

Двамата обикаляха в кръг, като вълци, готови за битка, докато

 224 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

тя преценяваше шансовете си. Едно светкавично нападение и

силата ѝ щяха да го победят, независимо дали държеше лопата

или не.

Всичко това трая по-малко от секунда, като сметките на

Соня ме изключваха от уравнението. Нахвърлих се върху нея

от другата страна, но тя ме видя с периферното си зрение и

тутакси ме отблъсна, без нито за миг да изпуска Дмитрий от

поглед. Искаше ми се аз да държах лопатата, за да я халосам

отзад от безопасно разстояние. Носех само сребърния си кол

и трябваше да бъда много внимателна с него, тъй като може-

ше да я убие. Огледах набързо стаята, която, колкото и да бе

странно, приличаше на обикновена дневна, но не видях нищо,

което да използвам като оръжие.

Тя направи лъжливо движение и Дмитрий се подведе. Едва

бе успял да се възпре, когато тя скочи, за да се възползва от

ситуацията. Запрати го към стената и го притисна, като изби

лопатата от ръката му. Той се изви, опитвайки да се отскубне

от ръцете ѝ, стиснали го за гърлото. Ако се опитах да я издър-

пам, моята сила, комбинирана с неговата, навярно щеше да го

освободи. Обаче аз исках това да свърши колкото бе възмож-

но по-бързо, затова реших да заложа на силова маневра.

Изтичах към нея и забих кола в лявата ѝ лопатка, надявай-

ки се да не съм я пробола близо до сърцето. Омагьосаното

сребро, толкова мъчително за стригоите, я накара да изкрещи.

Обезумяла, тя ме отблъсна със сила, която бе смайваща дори

за един стригой. Полетях назад и паднах, като ударих главата

си в масичката за кафе. Зрението ми се замъгли за миг, но ин-

стинктите и адреналинът ме изправиха на крака.

Нападението ми бе дало на Дмитрий частицата секунда, от

която се нуждаеше. Събори Соня на пода, грабна кола ми и

го притисна към гърлото ѝ. Тя изкрещя и се замята диво, а аз

побързах да му помогна. Знаех колко трудно е да се удържи

един стригой.

– Доведи Сидни – изхриптя той. – Веригата...

Раздвижих се колкото можех по-бързо, докато пред очите

ми танцуваха звезди и сенки. Отключих предната врата и я из-

ритах с крак като сигнал за Сидни, после изтичах обратно при

Дмитрий. Соня почти бе успяла да се освободи от хватката му.

 225 

р и ш е л м и й д

Отпуснах се на колене, за да му помогна да я задържи. В очите

му отново се бе появила онази свирепа жажда за мъст, искаше

да я унищожи там и веднага. Но имаше и още нещо. Нещо,

което ме караше да мисля, че той притежаваше много повече

самоконтрол. Все пак трябваше да го предупредя.

– Нуждаем се от нея... не забравяй, че тя ни е нужна.

Той ми кимна леко и в този миг се появи Сидни, влачейки

веригата. При вида на сцената, очите ѝ се разшириха изумено

и тя се спря за миг, сетне забърза към нас. Още малко и ще я

превърнем във воин, помислих си.

Двамата с Дмитрий се заехме със следващата си задача.

Вече бяхме открили най-доброто място, където да завържем

Соня: тежкото, дълбоко кресло в ъгъла. Повдигнахме я – ко-

ето си беше доста опасно, защото тя не спираше да се извива

и мята – и я стоварихме в креслото. После, без да отмества

кола от врата ѝ, Дмитрий я притисна надолу, докато аз грабнах

веригата.

Нямаше време за прецизни подробности. Просто започнах

да я омотавам с нея, първо около краката, след това около

тялото, като привързвах ръцете към торса ѝ. Слава Богу, че

Дмитрий беше купил дълга верига, и аз трескаво я увих около

креслото.

Когато най-после веригата свърши, Соня беше здраво при-

вързана и напълно обездвижена. Би ли могла да се освобо-

ди? Абсолютно. Но със сребърен кол, притиснат към врата ѝ?

Не беше толкова лесно. С двете едновременно... ами, засега

я бяхме заковали. Това беше най-доброто, което можехме да

сторим.

С Дмитрий си разменихме кратки и изтощени погледи.

Чувствах се замаяна, но се опитвах да се преборя със свето-

въртежа, защото ни предстоеше още много работа.

– Време е за разпит – процедих сурово.

 226 

Г л а в а 1 7

Разпитът не протече особено добре.

О, разбира се, отправихме множество заплахи и използва-

хме коловете си като уреди за мъчение, но нищо не постиг-

нахме. Дмитрий все още беше плашещ, докато се разправяше със

Соня, но след срива с Донован внимаваше да не изпадне отново

в необуздан гняв. В перспектива това беше добре за него, но не

му помагаше да изтръгне отговори от Соня. Всичко се усложня-