Последна саможертва

Тя сведе поглед към ръцете си и заразглежда пръстите си, сякаш бяха нещо вълшебно и прекрасно. Разбира се, след като е била чудовище, може би да види отново „старите си ръце“, беше наистина чудо. В деня след промяната Дмитрий не изглеждаше толкова крехък и уязвим, но със сигурност беше в шок. Дали и тя се чувстваше по същия начин? Или, както бе предположил Виктор, искаше отново да стане стригой?

Не знаех какво да кажа. Беше толкова странно и неловко.

— Сидни отиде до магазина — казах неуверено на Дмитрий. — Освен това тя остана будна през цялата нощ, за да мога да се наспя.

— Зная — отвърна той с лека усмивка. — Идвах веднъж да те проверя.

Усетих, че се изчервявам, някак си засрамена, че съм проявила слабост.

— Ти също може да си починеш — казах му. — След като закусиш, аз ще наглеждам нещата тук. Имам силното предчувствие, че Виктор ще има неприятности с колата. Освен това Робърт много обичал зърнена закуска с ябълка и канела, така че, ако и ти искаш, нямаш късмет. Не ми прилича на някой, който обича да споделя с ближния.

Усмивката на Дмитрий стана по-широка. Соня рязко се надигна.

— Тук има още един, който владее магията на духа — рече, а в гласа й отекна паническа нотка. — Усещам го. Помня го. — Изгледа подред мен и Дмитрий. — Това не е безопасно. Не бива да сте около нас.

— Всичко е наред. — Гласът на Дмитрий беше толкова нежен. Рядко говореше е този тон, но аз го бях чувала и преди. Използваше го в най-отчаяните ми моменти. — Не се тревожи.

Соня поклати глава.

— Не. Вие не разбирате. Ние… ние сме способни на ужасни неща. Към самите нас, към останалите. Затова се промених, за да спра лудостта. И се получи… само дето стана много по-лошо, макар и по друг начин. Нещата, които направих…

Ето ги пак, същите угризения, които терзаеха Дмитрий.

— Не си била ти — побързах да я уверя, донякъде изплашена, че той ще й каже, че и за нея няма изкупление, нито спасение. — Била си контролирана от нещо друго.

Тя зарови лице в шепите си.

— Но аз го избрах. Аз. Сама го направих.

— Бил е духът — възразих. — Трудно е да се бориш с него. Както сама каза, той може да те накара да извършиш ужасни неща. Не си разсъждавала ясно. Лиса през цялото време се бори е подобни проблеми.

— Василиса? — Соня зарея поглед в пространството. Мисля, че се ровеше в спомените си. Всъщност, въпреки несвързаните й приказки в момента, не вярвах, че е толкова нестабилна, както малко преди да стане стригой. Чували сме, че лудостта, вследствие на духа, може да се намали и донякъде да се лекува. Мисля, че трансформацията бе просветлила временно част от мрака в нея. — Да, разбира се. И Василиса също го носи в себе си. — Извърна се рязко към мен. — Помогна ли й? Махна ли я оттам?

— Да — отвърнах, опитвайки се да подражавам на нежността на Дмитрий. Двете е Лиса напуснахме „Свети Владимир“ за известно време, най-вече заради предупрежденията на Соня. — Двете заминахме, а след това се върнахме и, ъ-ъ, успяхме да спрем това, което я преследваше. — Не мисля, че беше добра идея Соня да знае, че нещото — или по-скоро личността — преследваща Лиса, в момента седеше в дневната й. Направих крачка напред. — И ти също можеш да помогнеш на Лиса. Трябва да узнаем дали…

— Не — прекъсна ме Дмитрий. Нямаше никаква нежност в предупредителния поглед, който ми отправи. — Още не.

— Но…

— Още не.

В отговор го изгледах кръвнишки, но не казах нищо повече. И аз исках да дадем на Соня нужното й време за възстановяване, но не можехме да чакаме вечно. Часовникът тиктакаше и трябваше да разберем какво знае тя. Имах чувството, че Дмитрий щеше да е в състояние да ни даде тази информация веднага след трансформацията си. Разбира се, той не е бил нестабилен преди това, не е бил на границата на лудостта. Все пак не можехме до безкрайност да стоим в къщата в Кентъки.

— Може ли да видя цветята си? — попита Соня. — Може ли да изляза навън и да видя цветята си?

С Дмитрий се спогледахме.

— Разбира се — кимна той.

Всички се запътихме към вратата и тогава ми хрумна да попитам:

— Защо си отглеждала цветя, когато си била… каквато беше?

Тя се спря.

— Винаги съм обичала цветята.

— Зная. Спомням си. Твоите цветя бяха прекрасни. Тези тук също са страхотни. Затова ли… искам да кажа, че просто си искала да имаш красива градина, дори като стригой, така ли?

Въпросът беше неочакван и изглежда напълно я обърка. Тъкмо започвах да си мисля, че едва ли ще получа отговор, когато тя най-сетне каза:

— Не, никога не съм мислила за красота. Те бяха… не зная. Нещо, с което да се занимавам. Винаги съм отглеждала цветя. Исках да видя дали все още мога. Беше като… да изпитам уменията си, предполагам.

Погледът ми отново среща на този на Дмитрий. Така. Красотата не е била част от нейния свят. Точно както му бях казала. Стригоите бяха известни с арогантността си. Изглежда цветята просто са били демонстрация на сила и умения. А и отглеждането им е бил познат навик за нея. Припомних си как Дмитрий четеше каубойски романи, докато беше стригой. Да си стригой, означаваше да изгубиш морала и добротата си, но старите навици и хобита оставаха.