Последна саможертва

Главата на Соня рязко се извърна към мен. В лазурносините й очи сега нямаше и следа от замечтаност и отнесеност. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Гласът й беше студен и твърд — не като гласа на стригой, но определено смразяващ. С подобен тон обикновено отрязваш някого.

— Не, не зная нищо за това.

— Тя лъже — рече Робърт.

— Не са ми нужни свръхестествени сили, за да го разбера и аз — изсумтя подигравателно Сидни.

Пренебрегнах и двамата.

— Соня, известно ни е, че ти знаеш, и наистина е много важно да намерим това бебе… ъ-ъ, дете. Личност. — Имахме предположение за възрастта, но не бяхме стопроцентово сигурни. — Преди малко каза, че си се тревожила за Лиса. Това ще й помогне. Тя се нуждае от тази информация. Трябва да узнае, че има още един жив член на семейството й.

Соня насочи вниманието си отново към пчелите, но знаех, че вече не ги гледа.

— Не зная нищо. — Гласът й потрепери и нещо ми подсказа, че може би не бива да я притискам. Не бях сигурна дали се бои, или е на ръба да избухне от гняв.

— Тогава защо си посочена в банковата сметка? — Въпросът зададе Виктор.

— Не зная нищо — повтори тя. Гласът й би могъл да превърне росата по декоративните дървета в ледени висулки. — Нищо.

— Престани да лъжеш — рече Виктор остро. — Знаеш нещо и ще ни го кажеш.

— Хей! — възкликнах аз. — Замълчи. Ти нямаш право да я разпитваш.

— Ти явно не се справяш особено добре.

— Млъквай, разбра ли? — Погледнах отново към Соня. Погледът ми се смекчи и се усмихнах. — Моля те. Лиса е в беда. Това ще й помогне. Преди малко каза, че искаш да й помогнеш, нали така?

— Аз обещах… — промълви Соня. Гласът й бе толкова тих, че едва го чувах.

— Обещала си какво? — подканих я. Търпение. Търпение. Трябваше да си напомня да бъда спокойна. Не можех да рискувам тя да се срине.

Соня стисна очи и прокара трескаво ръце през косата си, също като капризно дете, което се кани да избухне.

— Обещах да не казвам. Обещах да не казвам на никого…

Изпитах желание да изтичам при нея и да я разтърся. Търпение. Търпение.

— Нямаше да те караме да нарушиш обещанието си, ако не беше важно. Може би… може би бихме могли да се свържем с тази личност… — На кого беше обещала? На любовницата на Ерик? — И да разберем дали тя може да ни каже.

— О, за Бога! — не се сдържа Виктор. — Това е абсурдно и няма да ни доведе до никъде. — Погледна към брат си. — Робърт?

До този момент Робърт седеше безучастен, но след заповедта на брат си се наведе напред.

— Соня?

Все още объркана, тя се извърна, за да го погледне… и лицето й застина.

— Кажи ни каквото искаме да узнаем — заговори Робърт. Гласът му беше успокояващ и гальовен, но в тона му се прокрадваше зловеща нотка. — Кажи ни кое е това дете и къде е. Кажи ни коя е майка му.

Този път наистина скочих на крака. Робърт използваше внушението, за да получи отговорите. Очите на Соня останаха приковани в него, но тялото й започна да трепери. Устните й се разтвориха, но от тях не излезе нито звук. В главата ми бушуваше вихрушка от мисли. Внушението щеше да ни помогне да научим това, което искахме, но нещо ми казваше, че не е правилно…

Соня прекъсна размислите ми. Тя скочи не по-малко пъргаво от мен. Все още се взираше в Робърт, но вече не с онзи вцепенен, хипнотизиран поглед. Беше прекъснала внушението и сега… сега беше бясна. Лицето й, което преди миг изразяваше страх и уязвимост, сега пламтеше от гняв. Не притежавах магически сетива, но след като толкова дълго съм била с Лиса, разпознавах бушуващата ярост на духа. Соня беше бомба, готова да избухне.

— Как смееш… — изсъска тя. — Как смееш да се опитваш да използваш внушението върху мен?

Растенията и лозите около Робърт внезапно оживяха, разраснаха се като дълги пипала, увиха се около краката на стола, върху който седеше, и го дръпнаха. Столът се прекатури и той заедно с него. Виктор се спусна да помогне на брат си, но Робърт вече бе поел нещата в свои ръце. Беше се окопитил забележително бързо и впи присвитите си очи в Соня, която политна назад и се удари в дървената ограда. Онези, които владееха магията на въздуха, понякога можеха да правят този номер, но не въздушна струя я бе издухала назад. Това бяха телекинетичните способности на духа. Очевидно Робърт притежаваше и тях, освен умението да прониква в сънища. Супер!

И преди бях виждала схватка между владеещи духа, когато Ейвъри Лазар и Лиса се бяха изправили една срещу друга. Не беше приятна гледка, защото беше нещо много повече от психически двубой. Ейвъри буквално дълбаеше в съзнанието на Лиса — и моето. Не познавах размаха на уменията на Робърт и Соня, но това нямаше да свърши добре.

— Дмитрий! — изкрещях и се хвърлих към Соня. Не знаех точно какво да правя, но трябваше да я обезвредя по някакъв начин. От това, което видях, разбрах, че тя имаше нужда от визуален контакт с мишената си.