Последна саможертва

— Боя се, че е така — потвърди той. Изгледа ме многозначително. — Нали знаеш, че ако бъдат задържани, ще имат отличната възможност да разкажат доста интересна история за нас.

— Да. — И за това бях мислила. — Предполагам, че за това ще мислим по-късно. Първо да се оправим с по-неотложните проблеми.

За моя изненада Дмитрий ми се усмихна. Очаквах да бъда удостоена с поредната благоразумна и мъдра забележка.

— Е, нали нашата стратегия е била винаги все такава? — попита той.

Усмихнах му се в отговор, но щом потеглихме, ме налегна друго безпокойство. За щастие Виктор не се впусна в обичайното си дразнещо бърборене. Подозирах, че се дължеше на отслабването на силите му заради липсата на свежа кръв. Сигурно Соня и Робърт се чувстваха по същия начин. Ето това се очертаваше като следващия ни проблем, ако скоро не успеем да намерим захранващи, но не знаех как можем да го разрешим. Според мен Сидни все още не го бе осъзнала, което беше добре. Ако бях на нейно място — човешко същество в компанията на глутница изгладнели вампири, — със сигурност доста щях да се изнервя. Така че най-отзад тя щеше да е в безопасност от всички.

Указанията на Соня за маршрута на пътуването през цялото време оставаха смътни и оскъдни. Съобщаваше ни само най-необходимото и често ни предупреждаваше за следващия завой едва в последния момент. Нямахме никаква представа накъде се движим и колко още път ни остава.

Соня огледа пътната карта и каза на Дмитрий да поеме по магистрала 1–75, но като я попитахме колко дълго ще пътуваме, отговорът й беше:

— Няма да е дълго. Няколко часа. Но може да се окаже и повече.

И след това крайно неясно обяснение се облегна назад в седалката и повече не отрони нито дума. Лицето й бе добило замислено и вглъбено изражение и аз се опитах да отгатна как се чувства. Само преди ден тя още беше стригой. Дали обмисляше случилото се е нея? Или във въображението й отново изникваха лицата на жертвите й, както бе при Дмитрий? Може би се измъчваше от чувство на вина? Или искаше отново да стане стригой?

Отказах се да я изучавам. Сега не му беше времето за психоанализа. Облегнах се назад и се въоръжих с търпение. През връзката ми с Лиса внезапно припламна искра и цялото ми внимание се пренасочи към нея. Тя беше будна. Примигнах и погледнах към часовника на арматурното табло на колата. Сега за човешката раса беше следобед, но за мороите и кралския двор беше късна нощ. Само че тя не спеше. Нещо я бе събудило.

На вратата отвън я очакваха двама пазители с безизразни лица.

— Трябва да дойдете е нас — заговори единият от тях. — Време е за следващия изпит.

Лиса се удиви. Знаеше, че следващият изпит ще е скоро, но не й бяха съобщени никакви други подробности, след като се върна от изпита по издръжливост. Онова пътуване също беше протекло през моройската нощ, но поне беше предупредена достатъчно отрано. Еди дежуреше при нея в стаята й, защото беше сменил майка ми, охранявала Лиса допреди няколко часа. Кристиан се надигна в леглото на Лиса и се прозина сънено. Не се бяха впуснали в разгорещен секс, но на Лиса й беше приятно да е с нея. Да се сгуши до гаджето си в леглото, докато Еди бдеше в другия край на спалнята, не й се струваше толкова странно, колкото когато майка ми беше на пост. Не я обвинявах.

— Може ли да се преоблека? — попита Лиса.

— Побързайте — отвърна пазителят.

Тя грабна първите дрехи, които успя да намери, и забърза към банята, объркана и изнервена. Като излезе оттам, Кристиан вече бе обул джинсите си и посягаше към тениската. Междувременно Еди оглеждаше зорко пазителите. Лесно можех да се досетя какво си мислеше, понеже същото щях да направя и аз на негово място. Това събуждане изглеждаше съвсем официално, но той не познаваше тези пазители и не им се доверяваше напълно.

— Може ли да я придружа? — попита.

— Само до мястото на изпита — отвърна вторият пазител.

— Ами аз? — попита Кристиан.

— Само до мястото на изпита.

Отговорите на пазителите ме изненадаха, но тогава осъзнах, че при подбора на кандидати за монарх навярно е общоприето на изпитите да ги придружава техният антураж — дори и при изпити, неочаквано започващи посред нощ. Или може би не бяха толкова неочаквани. Територията на кралския двор беше наглед безлюдна, но когато групата на Лиса достигна до крайната цел — малко странично крило на стара тухлена сграда, — трябваше да премине покрай групи от морой, застанали в коридорите. Очевидно се беше разчуло за предстоящия изпит.

Насъбралите се почтително й направиха път. Някои — вероятно адвокати на другите кралски фамилии — я гледаха недоволно. Но повечето от присъстващите й се усмихваха насърчително и надаваха викове за „завръщането на дракона“. Неколцина дори протягаха ръце, за да я докосват, сякаш за късмет или за да почерпят от нейната сила. Все пак тълпата сега не беше така многочислена, както при първия изпит. Това намали донякъде притеснението й, но не разклати решимостта й да се отнася сериозно към изпитите. Лицата на зрителите сияеха от страхопочитание и в същото време бяха любопитни дали тя няма да е следващият им владетел.